Софи Никълъс - Роклята

Но тогава се спря. Почувства съвсем слабо нещо студено да преминава през нея, лепкаво неприятно чувство, заради което се загърна по-добре в палтото си.

Нещо на ръба на сетивата й завибрира отначало леко, после все по-силно. Сини и червени завъртулки. Силно нащърбени бели черти. Сигналите. Примигна яростно в опит да ги прогони.

После се обърна и се усмихна на Катрина.

— Прекрасна къща — каза.

— Е, как беше горе, в Голямата Къща? — попита Били, докато лежаха проснати на килима в хола, уж пишейки домашното по математика.

Ела се сети за стаята на Катрина, за куклите, подредени грижливо на леглото, за кукленската къща — точно копие на къщата, в която се намираше, чак до чукалото на вратата с формата на лъвска глава, прозорците от цветно стъкло, витите стълби и мебелите във всички стаи.

Опита се да се сдържи и да не зяпа огромното легло с четири колони в центъра на огромен розов килим, окичено с тюлени розови завеси и лампички, прилежащата баня с огледални стени и редички луксозни шишенца и бурканчета, както и купчини меки сгънати бели кърпи.

През цялото време усещаше как Катрина я гледа и следи реакциите й.

После се сети за Леонора, която им донесе чай на два малки подноса, как седнаха и ядоха в кресла, тапицирани с розова кожа в тон със стаята, която Катрина нарече „стая за игра“. Тя също беше нейна. Имаше идеално подредено бюро, огромен плосък компютърен монитор и студийни снимки в естествен ръст на Катрина по стените, леко замъглени на яркобял фон. Кутии с компютърни игри и дивидита бяха прилежно натрупани по рафтовете, а купчина списания лежаха върху розовата плексигласова масичка за кафе.

Сети се колко голяма и пълна с проскърцвания и ехо й се стори къщата, как нямаше кой да ги попита как е минал денят им и какви домашни имат, само Леонора се скриваше в сенките, тътрейки се с оцапаните си пантофи.

— Там е много, много голямо — каза. — И скъпо — навсякъде има какви ли не неща, на места е розово… наистина розово…

Гледаше как Били приема тази информация с отегчено завъртане на очи.

— И е някак си… тъжно. Въпреки цялото розово. Разбираш ли, нямах усещането, че там е весело. Ако изобщо звучи логично…

— Майка ми веднъж влезе там — каза Били. — За някакво градинско парти. Нямаше право да влиза вътре. Само до коридора и кухнята. Работеше нещо като сервитьорка, носеше много тъпа униформа, мен ако питаш, поднасяше от онези дребни хапки на поднос и чаши с шампанско. Но надникнала през прозореца и каза почти същото… Каза, че е много, много голяма къща…

Били поклати глава, сякаш се опитваше да освободи достатъчно място в мозъка си, за да обхване представата за такава къща.

— Но не съм изненадан, че е тъжно — добави, почесвайки се по главата. — След смъртта на момчето и така нататък.

— Какво момче?

— О, още ли не ти е казала? Предполагам, че не й се говори за това. Брат й. По-големият й брат.

— Какво е станало?

— Някаква ужасна болест. Нещо с бъбреците. Учеше в нашето училище. Беше ужасно. Към края целият пожълтя…

Били отмести поглед към ъгъла на стаята, сякаш си спомняше.

— После внезапно почина. Край. Ей така. Горкото момче. Оттогава минаха четири-пет години. Беше по-голям от нас. Катрина още беше в началните класове.

После се извърна към нея с пакостлива усмивка.

— Онази къща сигурно е пълна с призраци… Все пак, ако Катрина ми беше сестра, определено щях да се върна да я преследвам.

Метна се към Ела, притисна ръцете й към пода, загъделичка я под ребрата, доближи лице до нейното и започна да надава призрачни звуци.

— Престани, глупчо! — тя измъкна ръка и го плесна, без да може да сдържи смеха си.

Ела издърпа кадифената завеса пред тялото си, за да не се налага да го гледа. Мразеше да се гледа в огледалото. Мразеше как се чувства, как коремът й опираше колана на полата, как меката плът на бедрата й се търкаше, когато вървеше.

Катрина харесваше американските филми с розови обложки, целите на сърчица, филми, в които момичетата носеха пухкави кученца в ръчните си чанти и бяха с идеално оскубани вежди. Искаше да изглежда като Рийз Уидърспун в „Професия блондинка“ и като момичетата от калифорнийските сапунени опери, които караха кабриолети и премятаха коса през рамо.

Ела беше израснала с винтидж колекцията на Мама — филмите на Одри Хепбърн, Мерилин в „Някои го предпочитат горещо“, Анита Екберг, плискаща се във фонтана Треви, София Лорен.