Софи Никълъс - Роклята

Ела вече събличаше роклята и навличаше дънките си. Мама тъжно поклати глава и изтръска синята коприна като листенцата на огромно омачкано цвете.

Момичето усети промъкващата се вина. Като отхвърли опита на Мама да я облече, сякаш отхвърли част от самата Мама. Постави длан върху ръката й.

— Но благодаря, мамо — каза и погали ръкава й, който днес беше зелен, обсипан с мънички розови точки. — И моля те, трябва да престанеш да се тревожиш за мен.

Китката на Мама под тънката коприна изглеждаше деликатна, почти крехка. Усмихна се уморено на Ела и изведнъж сякаш цялата й руменина и енергия се изпариха.

Внезапен импулс завладя момичето. Вдигна чифт сандали с платформи от поставката им — каишките им бяха украсени с огромни жълти и розови сатенени рози, корковата подметка стоеше леко грубо. Бяха й твърде големи, но все пак ги обу и нави крачолите на дънките си.

— Какво ще кажеш за тези? — обърна се към Мама. — Така става ли?

Мама се престори, че я оглежда внимателно, наклонила леко глава, после грабна шепа лъскави гривни и ги наниза на ръката на дъщеря си. От кошница на една от страничните маси измъкна червена роза от кадифе и я втъкна в косите й.

Ела се изправи на клатушкащите се обувки и се завъртя. Още и още, въртеше се в кръг на място все по-бързо и по-бързо. Косата й я шибаше през лицето.

— Хайде, мамо, ела и ти!

— Ти си луда! — засмя се Мама, но започна да пляска с ръце и да тропа с крак като танцьорка на фламенко.

В полумрака, зад спуснатите кепенци на магазина, Ела и Мама се въртяха заедно и докато се движеше все по-бързо, момичето за пръв път започна да усеща, че усуква спиралата на собствената си история, разпръсква наоколо собствените си цветове.

Смехът на Мама се носеше, плуваше в пространството около тях. Усещаше Сигналите й като шеметни панделки в оранжево, жълто и синьо като метличина.

И за миг Ела забрави да мисли за закръгления си ханш, за извивката на стомаха си. Сякаш се превръщаше в друго тяло, в нещо различно, в нова възможност за себе си. Почувства как всички тревоги, всички стари истории се оттичат от нея в поток думи. За миг сякаш двете с Мама бяха толкова големи, че можеха да завъртят цял нов свят.

Фабия откри, че копнее за човек, с когото да си говори. Понякога водеше разговори с Енцо в главата си. Питаше се какво би направил или казал той, ако беше с нея сега, за това странно и красиво дете, което бяха създали заедно.

Мадаар-Бозорг също. Искаше й се да може просто да й се обади. Понякога дори вдигаше телефона и набираше първите цифри на кода. Но знаеше, че е безнадеждно. Възрастната жена все повече оглушаваше през последните години, но отказваше да се поддаде на — според нея — унижението от слуховото апаратче.

— Защо да нося толкова грозно нещо? — беше писала в последното си писмо в отговор на грижливо изложените аргументи на Фабия. — И без друго тук няма хора, които да си струва да се слушат.

— Говори по-високо, скъпа! — беше изкрещяла, когато Фабия й се обади за рождения ден миналата година. — Не произнасяш правилно думите. Забравила си да говориш собствения си език!

Фабия знаеше, че Мадаар-Бозорг стои, полузакрила слушалката с ръка. Представи си я — дребна крехка фигурка, застанала в коридора на апартамента на деветия етаж, косата й все така внимателно сресвана всяка сутрин и хваната в кок на тила, наниз перли, увит стегнато около шията й, а отвън, зад прозорците на балкона, звуците на новия град се надигат и блъскат един в друг.

Сякаш с всяка изминала година Мадаар-Бозорг й се изплъзваше, писмата пристигаха все по-нередовно, изписани с трудно четим почерк, а телефонните обаждания, през които Фабия чуваше собствения си глас, отскачаха, прекосили половината земно кълбо, отекваха в телефонната линия и оставаха нечути.

Това бе нейният избор, разбира се, изборът на изгнанието, последствията от решение, което бе взела преди толкова години. Можеше да вини единствено себе си. Беше избрала друг живот, на друг континент. Беше оставила Мадаар-Бозорг с проста целувка и прощално махване с ръка. Толкова бързаше. Когато беше млада, всичко беше много просто. Продължавай напред.

По онова време нейната страна, Старата родина, изглеждаше твърде реална, твърде ограничаваща, а останалият свят беше размит, неясен като широкия синьозелен океан. Беше се вторачила в хоризонта и усещаше как вълните му я изхвърлят напред, посрещаше я поток хладен, чист въздух. Този поток беше прогресът, казваше си. Тя беше част от историята. Щеше да яхне вихъра му, да го последва — далеч, далеч, докъдето можеше да стигне.