Софи Никълъс - Роклята

А сега не отговаряше пред никого. Никой мъж не можеше да й каже какво да прави. Беше се преобразявала пак и пак, обърнала гръб на миналото, окончателно приела името, езика и традициите на европейския си съпруг. Вече за всички беше италианка. Свещите, които се палят в неделя за мъртвите предци, изразите, кафето, приготвяно по определен начин, рецептите на Енцо за риба и паста, шегите, галените имена, които стигаха дори до това, с което бе научила дъщеря си да я нарича: Мама. Мама-исима.

Сякаш вече не притежаваше история, малкото останали връзки с миналото се разпадаха толкова бързо, колкото нечетливия почерк на стара жена.

Затова не можеше да се заоплаква след толкова години, че наоколо няма кой да я разбере. Не, този начин на мислене показваше слабост, а тя презираше такива слабости.

Освен това не беше съвсем сама. Край нея беше Дейвид, разбира се, чувствителен, добър човек. Голяма изненада, че го откри, помисли си Фабия, точно когато беше решила повече да не разкрива сърцето си. Все още не беше сигурна, разбира се. Беше твърде рано.

Като начало, не беше неин тип. Не съвсем. Винаги беше харесвала мъже с тъмна коса и тъмни очи. Мъже като Енцо. Не беше сигурна как да се държи край този рус английски джентълмен със странни обноски, който винаги се държеше толкова внимателно, сякаш тя беше от порцелан и имаше опасност всеки миг да се счупи в ръцете му.

Можеше да разговаря с него и усещането беше приятно, облекчение след толкова години самота. Но той беше мъж, а това означаваше, че ако му довери притесненията си, той щеше да предложи решения, да опита да оправи нещата. А Фабия дори не знаеше има ли решение, или нещо, което да се оправя.

Това, че Ела не общува с никого. Не излиза освен с Били. Настояването й непрекъснато да носи черни дрехи. Дънки, черен пуловер, черна тениска. Онази обикновена черна коктейлна рокля. С красива кройка, разбира се. Шик по свой начин, но толкова тържествена, толкова строга. Това я притесняваше.

От всички цветове и десени в магазина Ела винаги избираше най-простите неща. Мръщеше се на предложенията на Фабия за бижута и аксесоари. Онзи ден тя й беше подала брошка с едри перли и диаманти.

— Като Коко Шанел — беше предложила. — Тре шик. Не твърде много. Просто нещо мъничко за цялото това черно. Да го освежи.

Ела беше въздъхнала:

— Така ми харесва, мамо.

И прекарваше толкова много време сама в стаята си. Беше ли нормално? Казваше, че учи. Но това едва ли беше за тревога. Другите майки, които идваха в магазина, й разказваха как се налага да подкупват децата си, за да вършат къщна работа. Въпреки новия тъмен облак, който явно се беше лепнал за Ела, и усамотението, което винаги бе предпочитала, Фабия не можеше да каже, че дъщеря й някога е била нещо друго освен добро и съвестно момиче. Защо тогава изобщо се тревожеше?

А може би, помисли си Фабия — и тази мисъл беше като фар, прорязал мъглата в съзнанието й — Ела беше достатъчно умна, за да постигне нещо в живота си в този нов свят. Все пак това беше нейната страна, нейното наследство. Принадлежеше й по начин, по който никога нямаше да принадлежи на Фабия. Може би един ден Ела ще стане добра адвокатка или лекарка. Доктор Морено. Харесваше й как звучи. На Енцо щеше да му хареса. Може би Дейвид ще й помогне да се случи.

Тогава сърцето на Фабия се поуспокои, дишането й стана по-дълбоко и равномерно. Да, нейната Ела беше умна и трудолюбива. Не като някои от другите младежи, които си пилееха времето, вдигаха шум по улицата и се мотаеха. А тя като нейна майка щеше да насърчава този усилен труд. Щеше да престане да се измъчва непрекъснато. Щеше да е силна, здрава като стомана, за да има Ела всичко, от което се нуждае, за да върви без проблеми през този свят. Щеше да работи още повече и всяка седмица да заделя малко пари за бъдещето на дъщеря си.

Тогава го чу. Едва доловимо раздвижване във въздуха. Изпукване под пръстите й.

Винаги има друг начин — прошепнаха гласовете.

Не, каза си наум. Дори може и да го беше изрекла на глас. Не, категорично не. Не това. Без заклинания, отвари и дарове за мъртвите. Определено без призоваване на духове. Тези глупости от Стария свят. Беше ги загърбила отдавна. Е, като изключим само няколко стари навика. Но те не се брояха. Не съвсем.

Махайте се, изсъска тихичко. Оставете ме на мира.

Звънчето на вратата издрънча и пръсна Сигналите из стаята.

Фабия пусна копринения плат в скута си и посрещна широката усмивка на Дейвид. Той носеше книжен плик.