Софи Никълъс - Роклята

Вихрушка от червено, потрепване на зелени крила. Подигравателен глас: Дръж, дръж, дръж.

Ела се изправи рязко и избута назад стола си.

— Откъде да знам, мамо? Не го познавам.

Видя нараненото изражение на Мама и незабавно се намрази. Отново го беше направила, въпреки че толкова се стараеше да не се случва. Понякога напоследък й се струваше, че играе роля във филм за нечий чужд живот. Вече дори не можеше да се познае.

Доктор Картър караше беемве кабриолет. Черно с тапицерия от жълто-кафява кожа. Мама беше с огромни слънчеви очила, а тъй като покривът беше свален, беше прибрала косата си под нелепа жълта кърпа с едър син мотив на седло със стремена. Ела не се интересуваше, че това беше винтидж „Ермес“. Надяваше се никой от съучениците й да не ги види, защото, сякаш жълтата кърпа не беше достатъчна, Мама привличаше още повече внимание. На всеки светофар се извръщаше в седалката си и крещеше с всички сили: „Добре ли си, тезора !“, за да надвика шума от колите.

На кръстовището със „Скаркрофт Роуд“ Дейвид намали преди червения светофар и Ела видя съветник Пайк на тротоара, потънал в разговор с господин Брайтуейт. Вятърът караше черното му палто да плющи около глезените и приглаждаше тънкия плат на прекалено късите му панталони. Пайк се беше заврял твърде близо до господин Брайтуейт и очевидно му създаваше известен дискомфорт. С една ръка гневно ръкомахаше, а с другата се опитваше да стисне краищата на палтото си, за да не се развяват.

И двамата мъже се обърнаха при звука на форсирания двигател на Дейвид.

— Добро утро, съветник! — извика Мама, докато затягаше кърпата си на главата и се смееше с вятъра. Пайк повдигна вежда и се приведе в леко подобие на поклон. Ела се смъкна още по-надолу на мястото си. Смехът на Мама се понесе по вятъра, остана да се носи след нея като ярко знаме. Дейвид докосна крака й с усмивка:

— Фабия, по-леко с горкия човек. Ще му докараш инфаркт.

— О, не знам, може да му се отрази добре… — Мама смигна и двамата отново избухнаха в смях.

Ела още по-силно заби нокти в дланите си.

Излязоха от града и продължиха напред през безкрайни тесни пътища и ниви. Ела никога не беше виждала толкова много ниви наведнъж. Мама няколко пъти кара доктор Картър да спира, защото мислеше, че на Ела й е лошо. Непрекъснато я гледаше разтревожено в огледалото за обратно виждане и все повтаряше, че лицето й е позеленяло, тогава Дейвид търпеливо отбиваше, а Ела ги уверяваше, че не, наистина е добре. Мама се ужасяваше да не би дъщеря й да съсипе тапицерията на колата.

Момичето гледаше кафявите зимни поля, които отминаваха от двете страни на пътя, и ятата чайки, носени от вятъра, как се издигат, разпръскват и отново събират като облаци от бели конфети.

Излязоха от колата в някакво малко село със странно име — Ийстърн-уолд? Ийзинг-уолд? — където седнаха пред кръчмата, без да свалят палта, и стоплиха ръцете си с големи бели чаши кафе.

— Ужасно кафе, нали? — театрално прошепна доктор Картър, Мама каза, че не е толкова лошо, отпи отново и се съгласи, че всъщност е ужасно, а Ела ги гледаше как се смеят ли, смеят, сякаш си разказват някаква изумително забавна шега само между тях.

С всички сили се стараеше да се усмихва. Знаеше, че Мама иска дъщеря й да е щастлива. Пъхна ръце в джобовете си, свиваше и разпускаше юмруци, за да сгрее премръзналите си пръсти. Тогава доктор Картър каза, че наистина Ела трябва да му казва „Дейвид“, защото, доктор Картър“ е прекалено официално.

Много от хората, преминаващи покрай кръчмата, познаваха Дейвид. Спираха за поздрав, Дейвид казваше — това са приятелките ми Фабия и Ела, Ела виждаше, че хората се опитват да запомнят имената им, особено името на Мама, устните им мърдаха беззвучно, накрая се отказваха и се усмихваха. Дейвид каза, че е работел тук, преди да се премести в града, и че всички са много мили. Много приятелски настроени.

На крайбрежния булевард в Уитби хапнаха нещо, което Дейвид нарече „вечеря с фиш-енд-чипс“. Въпреки че изобщо не беше вечер.

Мъжът извади одеяло от багажника на колата и го постели върху коленете им. Ела седеше, вятърът шибаше лицето й с кичури от косата й, очите й пареха от студа и хапваше горещите картофки направо от кесията. Забеляза, че Мама не й се скара, когато облиза солта от пръстите си.

Какъв прекрасен ден изкарахме, повтаряше Мама отново и отново на връщане, а Ела усети как празнотата, която нарастваше у нея от сутринта в кухнята, да се уголемява още мъничко.