Софи Никълъс - Роклята

Ела отклони поглед. Опита се да скрие лицето си от питащите очи на Мама. Истината беше, че когато някой нов се опитваше да я заговори — в училищния двор или в междучасието, лицето й пламваше и не знаеше къде да си дене ръцете. Представяше си какво ли си мислят за новото момиче, странното момиче с леко смешен говор, въпреки че усещаше как думите й губят южняшкото си звучене, сбиват се на места, разтеглят се на други. Сякаш устните и езикът й се учеха как да се адаптират към новото място, преди останалата част да е готова.

— Харесва ми косата ти. Много е хубава и тъмна — каза Лизи Таукрофт, едно от момичетата в нейния клас, и подаде пликче със сладък захарен прах. — Вземи си. Пъхни си пръста и го оближи. Точно така!

Ела усети как внимателно я наблюдават, докато пръстът й, покрит с яркооранжев прах, се насочва към устата й. Неочаквано острият вкус, избухнал върху езика й, я накара да ахне и да сбърчи нос.

Лизи се изкиска.

— Забавно е, нали?

— Съжалявам. Не бях опитвала преди.

— Няма ли такова нещо в страната, от която си пристигнала?

— Аз съм от Англия като теб — отвърна Ела. — От южната част, от Ийстборн. На брега. Поне там съм родена… и сигурно имат такива неща. Но не знам. Поне аз не съм опитвала.

— Всички ли там говорят като теб? Малко нещо понаконтено? — Лизи се ухили.

— Говоря така, защото майка ми е… ами… живяла е в Париж, преди да се родя. Говори много езици. Акцентът й е пълна каша — обясни Ела.

Усети хлъзгавото чувство в корема си. Познато усещане — полуотбранително, полупаникьосано.

Очите на Лизи бяха големи и блестящи.

— Ами баща ти? Той откъде е?

— Баща ми е мъртъв — каза Ела. За миг беше на ръба да изпита удоволствие от смущението, което пропълзя по лицето на Лизи.

— Ау, съжалявам. Не исках да те засегна.

Очите й пак грейнаха:

— Трябва да те научим как да говориш точно като нас. Тогава ще се чувстваш по-добре тук, нали?

Безгрижният й смях сякаш извираше от корема към гърлото й, в широко зиналата уста се виждаха розовият й език и съвършените бели зъби.

Ела се зачуди какво би станало, ако хване Лизи под ръка там, в този миг. Погледна широкия ханш на момичето, меката извивка на корема й под пуловера, небрежната, мързелива самоувереност на походката й. Гледаше запленено как отваря широко уста, щом се засмее, с лекота, без смущение, така че се виждаха пломбите й и как езикът й облизва устните. Може би щеше да е толкова просто, толкова лесно да е приятелка с Лизи. Усещаше, че ако момичето реши да я харесва, ще я харесват всички.

Но в този миг смехът на Лизи секна. Вече гледаше Ела по различен начин изпод присвитите си клепачи.

— Какво си зяпнала? — попита. Ръката й се стрелна и започна да навива кичур коса около пръста си. После каза като след дълга въздишка: — Оооооо, сега разбирам… Не искаш да говориш като нас, тъй ли? Мислиш, че съм някаква проста, а? Госпожица Изисканата. Госпожица Тра-ла-ла говори чужди езици и се смята за много по-добра от нас.

Леко се приближи към Ела и просъска:

— Знаеш ли какво, госпожице Изискана? Можеш да си го завреш знаеш къде!

И преди Ела да успее да отговори, преди дори да успее да обясни, че изобщо не си е мислила такива неща, Лизи рязко се врътна на пета и се отдалечи по коридора с бавната си небрежна походка.

До края на деня, по време на всеки час, Ела усещаше очите на съучениците си, впити в нея, дочуваше шепот и приглушен смях, когато госпожа Косингтън се обърнеше да пише на дъската.

Знаеше какво казват. Госпожица Изисканата. Госпожица Надутата. Смята се за нещо повече от нас. Беше го чувала и преди.

Искаше й се да може да е като Мими Пар или Лулу Бейкър, момичета, които превръщаха отликата си от останалите в подчертано отношение, в нещо като талант. Носеха дрехи от магазини за втора употреба — странни жилетки с копчета от горе до долу, леко разкроени поли и бабешки обувки с дебел ток — и го правеха с усет, с внимателно изработена ексцентричност.

Докато всички останали обядваха в училищната столова, Мими и Лулу си правеха пикник на игрището и канеха само няколко избрани момичета. Четяха си стихотворения една на друга, пускаха песни от стар преносим грамофон и танцуваха под дърветата, размахали ръце във въздуха и притворили очи.

Ето така трябва да си различен, мислеше си Ела. Готино различен. Така различен, че другите да искат да са като теб.

Веднъж, само веднъж Мими Пар й се беше усмихнала на влизане в момичешката тоалетна.

— Харесва ми косата ти — беше казала. — Щура е.