Софи Никълъс - Роклята

— А тази Юстейша беше ли елегантна жена? — попита Фабия. — Как изглеждаше? Хубави ли бяха дрехите й?

Дейвид се усмихна.

— Да ти кажа, нямам представа от тези неща, но не смятам, че ще се разочароваш.

И така, докато автобусът в Дейлс се катереше по хълма и се промъкваше през каменната арка в началото на парка, Фабия си представяше младата Юстейша как крачи по алеята със скицника си под ръка.

Когато автобусът рязко наби спирачки, а къщата вече се виждаше, тя си представяше как е изглеждала Юстейша като млада, малко преди войната, грациозно облегнала се на каменната балюстрада на терасата. Виждаше я като надменна красавица с излъчването, което най-често се описва като „английска роза“, слабата й фигура, обвита във вечерна рокля от зелена коприна.

Прецени изящните пропорции на имението, големите му прозорци, гледащи към парка, дискретните детайли на портиците и я изпълни увереност, че Юстейша е била жена с изискан вкус и поне няколко прекрасни вещи, запазени от времето на младостта й. Вероятно бижута, определено бижута, една-две рокли, ръчни чанти и може би някои любими обувки.

Охотно слезе от автобуса и тръгна по картонените табели, залепени за колоните и стволовете на дърветата, за да упътват посетителите на търга. Мина през една порта и се озова в градини, за които предположи, че са за кухнята. Мислено отбеляза колко подредени и добре заредени са по онзи много английски начин. Леха лавандула се докосна до крака й и освободи остър аромат, а пчелите се суетяха около стена от рози и орлови нокти.

Жена в строг костюм — Фабия се зачуди защо жените от заложните къщи винаги се обличат по толкова неелегантен начин — й се усмихна с широка професионална усмивка.

— Подпишете и напишете името си с печатни букви, моля.

Подаде списък и химикалка на Фабия, после й връчи номерче, отпечатано на голяма бяла картонена табелка.

Фабия тръгна след редицата хора през поредица разпръснати стаи и каменни коридори и се озова във впечатляващо фоайе с мраморни колони. Потрепери и се загърна по-топло в сакото си.

В стаята отекваше звукът от приглушени гласове. Редици сгъваеми столове бяха подредени между колоните. Хората извиваха врат, за да се насладят на фината гипсова декорация на тавана. Слънцето хвърляше ивици светлина по лъснатия каменен под през високи, идеално симетрични прозорци.

Фабия се настани на един от предните редове, откъдето виждаше по-добре предметите. Хвърли поглед към разтворения в скута й каталог, където с молив беше отбелязала нещата, които й звучаха най-интересно.

Забеляза, че почти всеки около нея носи туид или онези грозни, зелени подплатени сака. Почувства се едва ли не тийнейджърка сред жените с прически като каски от лака за коса и практични обувки с дебели подметки.

Търгът се развиваше много бързо. Един асистент внасяше внимателно всеки предмет от малко преддверие и го поставяше на маса, покрита с червен плат. Фабия вдигаше картончето си и наддаваше за много неща — перлена огърлица по шията с кристална закопчалка, комплект дамски пътнически чанти на „Луи Вюитон“, несесер от 30-те години — от розова кожа с копринена подплата, палто от камилска вълна на „Джейгър“ с яка от изкуствена кожа.

Всеки път цената се качваше повече, отколкото беше очаквала. Тя си знаеше лимита.

Това, което очакваше, беше последно. Номер 108: разнообразни аксесоари, включително ветрила, ръкавици, колани и томове. Фабия знаеше, че истинските съкровища се намират точно сред „разнообразните“. Различни неща се събираха заедно и понякога, само понякога се промъкваше и истинска ценност.

Размаха картончето си.

— Петнадесет лири. Някой ще предложи ли повече от петнадесет лири? — попита водещият търга.

Хората вече започваха да се надигат от столовете си и да се отдалечават.

— Продадено за петнадесет лири на красивата дама в червено — аукционерът й се усмихна ослепително, видимо облекчен, че е стигнал края на дългия списък с предмети.

Няколко глави се обърнаха в нейната посока. Жена, седнала на предните редове, се извъртя и огледа преценяващо Фабия над рамките на очилата си.

След това поднесоха чай от две огромни кани от неръждаема стомана в един от салоните. Фабия се зае да разглежда детайлите по тапета от жълта китайска коприна. Играеше си с мобилния си телефон, преструваше се, че прослушва оставени съобщения, за да не се опитва някой да я заговори.

Накрая, когато опашката за чай се разреди, тя взе чашата си и внимателно приседна в крайчеца на широката прозоречна рамка, тапицирана със син сърмен плат. Прозорецът гледаше към замъгления английски пейзаж на парка в далечината. Още няколко минути и щеше да може да си тръгне, без да привлича повече внимание към себе си, да уреди плащането и прибирането на кутията със съкровищата. Нямаше търпение да ги вземе в ръце и да ги прегледа внимателно.