Софи Никълъс - Роклята

Започна да си представя как ли се е чувствала младата Юстейша, седнала тук, вероятно отначало със сестра си — Дейвид беше споменал, че е имала сестра, починала преди няколко години. Дали е имало ухажори, млади местни мъже, застанали неловко насред тази стая? Дали някой е поискал ръката й? А после, помисли си Фабия, Юстейша сигурно е седяла тук с възрастния си баща, същия, който й отказал образование и я затворил в тази много луксозна клетка. Какво ли са си говорили? Представи си ги, седнали в раираните кресла, по едно от двете страни на камината. И разбира се, накрая Юстейша сигурно е седяла сама, припомняла си е живота си, питала се е, както всеки прави в края на пътя, какво е можела да стори по различен начин.

Приближи млада жена и приседна в срещуположния край на пейката, подгънала крак под себе си, несигурно балансираща чашата чай в скута си. Усмихна се на Фабия.

— Нямаше как да не забележа прекрасния ви тоалет — каза и протегна ръка. — Здравейте, аз съм Силвия. Братовчедка на Юстейша. Официално — прабратовчедка, през две поколения. Измираме, както виждате. На практика вече никой от нас не е останал на този свят.

И тя отново се усмихна ослепително със симпатични трапчинки. Беше с дънки, широка блуза и розова кашмирена жилетка — добро качество, помисли си Фабия, но с поизтъркани маншети. Герданът й беше индийска молитвена броеница с мъниста от розов кварц, тюркоаз и аквамарин, с висулка, в която Фабия позна ръката на Фатима, талисман за късмет от Старата родина.

Прическата на младата жена беше много къса и й придаваше вид на пакостлив елф.

Фабия пое протегнатата ръка, украсена с големи сребърни гривни.

— Фабия Морено — представи се. — Много ми е приятно.

— Ах! — възкликна Силвия. — Фабия. Знаех си. Знаех си, че сте интересен човек. Ваш е онзи прекрасен нов магазин в Йорк, нали? На „Грейп Лейн“? Сестра ми разказа за него. Колко вълнуващо!

Остави чашата на пода — Фабия го отбеляза с облекчение — и скочи на крака.

— Бихте ли дошли да видите нещо? Искам да ви покажа нещо.

Вече беше тръгнала напред, промушваше се между хората в залата, погледна през рамо към Фабия и й махна да я последва.

Фабия се подчини. Крачеха много бързо през лабиринт от коридори, покрай стени, на които висяха картини с маслени бои и портрети, покрай махагонови маси с китайски вази и сребърни кутийки за бижута.

Силвия спря в подножието на едно стълбище и положи ръка върху полирания парапет.

— Стълбището за прислугата — засмя се с високия си, весел глас. — Като деца се промъквахме оттук към килера. Среднощни пиршества. Бяхме ужасни. Излапвахме всичко, до което се докопаме.

— Живели сте тук? — изненада се Фабия. Не си беше представяла имението като семейна къща и деца, търчащи по коридорите. Изглеждаше толкова тихо, толкова елегантно, толкова сдържано по онзи типичен английски начин. Изобщо неподходящо за деца.

— О, да, живеехме тук през различни периоди, непрекъснато пристигахме и си тръгвахме. Мама и татко толкова често отсъстваха. Пращаха ни тук за лятото. Но на нас страшно ни харесваше. Детският рай. Дървета, по които да се катериш, и къща, пълна с прислуга, която задоволява всяка наша прищявка. И разбира се, Юстейша. Беше толкова забавна. Винаги леко се бояхме от нея, което сигурно е било много добре, но тя притежаваше такъв вкус към приключенията, все ни измисляше забавления, експедиции и навън, и на закрито, проекти, предизвикателства…

Силвия отново се засмя, но Фабия забеляза, че очите й внезапно се наляха със сълзи.

— О, много съжалявам — каза, — не исках да…

— За бога, разбира се, че не сте. Тя живя толкова дълъг и хубав живот. Беше готова да си отиде. Миналия месец ми каза, че не иска да се застоява твърде дълго.

Силвия подсмръкна, извади кърпичка от ръкава на жилетката си и пое нагоре по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж,

— Просто вече ми липсва толкова много. Нищо никога няма да е същото!

Горе извади ключ от задния джоб на дънките си, отключи и отвори широко вратата.

— Влизайте, влизайте. Точно така. Ето това исках да видите.

Фабия се остави да бъде вкарана в голяма светла стая. Беше боядисана с нежен нюанс на зеленото, едната стена беше почти изцяло заета от прозорец, огромен прозорец, през който се лееше светлина и потапяше в златиста мъгла лъснатия паркет и мебелите.

В стаята имаше голямо легло със семпла бяла кувертюра, а над него — стенопис, рисуван с деликатни линии, почти в японски стил — колибрита и пеперуди се рееха сред изострени зелени листа.