Софи Никълъс - Роклята

Въздъхна и внимателно остави палтото встрани.

А ето я и мохерната дневна рокля с горчичен цвят, описана в тетрадката през 1949 г.: Купена от „Селфриджис“, Лондон, за обяд с Р.

Фабия си представи Юстейша, седнала елегантно на стол с висока облегалка сред огромни папрати в саксии, до нея сребърен поднос за сладкиши, върху който са подредени миниатюрни сандвичи и петифури, може би в салона на „Риц“ или „Савой“.

Защото роклята беше от този тип. Създадена за отпиване на малки глътки чай от чашки костен порцелан. Горната й част беше с висока яка, за да издължава фигурата, имаше широк колан от контрастираща черна вълна и изненадващо широка пола за онова време. Тук нямаше ограничаване, помисли си Фабия. Ръкавите се сваляха чрез хитроумна поредица скрити копчета и се получаваше силует на коктейлна рокля. Но тъмножълтото като горчица изобщо не беше цветът на Фабия. Застана пред огледалото и направи гримаса.

Имаше костюм „Ламборгини“ на Оси Кларк — с панталон от черен, везан сатен, който приличаше на японска лакирана гравюра.

Плат на Силия Бъртуел, беше отбелязала Юстейша в дневника си и залепила изрезка от списание — Туиги с точно същия костюм, надписано Воуг, 1968 г.

Фабия прокара пръсти по плата. Напомняше й на картината, нарисувана от Юстейша над леглото й в Додингтън — колибрита и деликатни бамбукови стръкове, преплетени с цветове на хризантеми и пеперуди.

Знаеше, че костюмът няма да й стане. Тясната кройка на сакото, панталоните с тесен ханш. Дори не го пробва. Но се зачуди откъде ли може да намери подобни тъкани, за да ушие същия тоалет за линията си облекла, вдъхновени от винтидж модата. Вече се сещаше за няколко клиентки, които много биха искали да имат този костюм с техния размер.

Представи си Юстейша, застанала в гардеробната си, около нея разхвърляни шалове и обувки, как плъзга ръце в копринените ръкави на сакото и хваща косата си на опашка.

Звънчето над вратата на магазина дрънна и я изтръгна от мислите й.

— Здравейте, отворено ли е?

Млада жена — на около двадесетина години — застана колебливо на прага при вида на отворените кутии по пода и купищата рокли и панталони, преметнати през плота.

— Разбира се — усмихна се Фабия. — Влезте. Моля да ме извините за безпорядъка, обикновено тук не изглежда така. Просто сега търся дом на всички тези прекрасни неща.

Жената пристъпи вътре и инстинктивно се пресегна към сатенените панталони в ръцете на Фабия.

— О, прекрасни са! — въздъхна. — Идеални, просто идеални. Точно каквото търсех…

— Чудесно — Фабия с усмивка огледа дребната фигура на девойката. — Защо не ги премерите?

Момичето кимна с охота.

— Ще ви ги окача в пробната, докато разглеждате.

Очите на новодошлата вече шареха из магазина, преценяваха един или друг тоалет с одобрителни възклицания. Ръцете й се стрелкаха над закачалките, опипваха поли в ярки цветове с тюлени фусти, оглеждаха подметките на зелени кожени сандали с платформа, отваряха и затваряха позлатената закопчалка на кадифена вечерна чантичка.

Фабия я наблюдаваше дискретно с ъгълчето на окото си, докато продължаваше да сортира съкровищата на Юстейша, да оправя някоя гънка, да приглади ръкав, да обърне якичка, после да окачва всеки тоалет на закачалка с подплънки.

Веднага забеляза, че новата й клиентка има око за дрехи. Навеждаше се внимателно, почти с благоговение, да разгледа детайл на някой джоб или подгъв. Собственото й облекло беше смесица от прет-а-порте и винтидж — черната права пола и коженото рокерско яке определено бяха конфекция, но жизнерадостно беше вързала винтидж шал на врата си, а червените й обувки бяха с остър връх и ток, несъмнено в стила на 50-те години.

Дългата й тъмна коса беше прибрана нагоре в прическа тип кошер, от която изпъкваше самотен кичур в бляскаво синьо.

— Търсите ли нещо конкретно? — попита Фабия. — Имам и много нови неща, които тъкмо разопаковам…

Клиентката й се обърна и се усмихна.

— О, боже — засмя се тя и Фабия забеляза колко висок и жизнерадостен е гласът й. — Не го правете още по-трудно, и сега не мога да си избера.

И добави, поизчервена:

— Но роклята ви е абсолютно прекрасна.

Фабия погледна надолу и осъзна, че все още носи вълнената рокля с горчичен цвят.

— О, тя изобщо не ми отива — отвърна. — Ще ми се да не беше така. Само я пробвах. Но вие обаче… — наклони глава настрани и отново огледа от горе до долу младата жена. — Определено. Трябва да я мерите.