Софи Никълъс - Роклята

А докато гледаше как жената се върти пред огледалото, затъкнала блузата в черни панталони с висока талия и широка кройка, разбра, че е постъпила правилно. Бавно нежна усмивка заразцъфва по лицето на клиентката, дори вдигна ръка да потисне тихичък смях.

— Изглеждам почти секси, като Катрин Хепбърн! Не мога да повярвам, че това съм аз! — възкликна така, че Фабия не можа да се сдържи и я помоли да поекспериментира. Вдигна назад бретона й и го захвана с малка диамантена фиба, постави между пръстите й цигаре от черупка на костенурка. Клиентката не можеше да спре да се усмихва.

Както и госпожа Стъбс, която държеше магазина за обувки отсреща. Фабия беше минавала няколко пъти оттам. Витрините бяха пълни с кафяви обувки с връзки до глезените и половинки обувки с каишки, омекотени подметки и гумени токове. „Създадени за удобство“ гласеше рекламата над една от витрините.

— Точно като мен — беше се пошегувала госпожа Стъбс, когато за пръв път влезе при Фабия и дъщеря й да пробва костюм на „Ив Сен Лоран“ от 70-те години с кариран мотив „петльов крак“, много широки и свободни крачоли и късо сако по тялото. — Никога не бих могла да облека нещо такова. Не и аз.

Но последния път, когато мина да вземе коригирана за дъщеря й дреха, Фабия се възползва от случая.

— Тъкмо си мислех за вас — каза, хванала една от вечерните рокли на Юстейша, тясна, невталена, от тъмновиолетов креп с много семпло деколте тип лодка.

— За семейното ви празненство… Сметнах, че е точно каквото ви трябва.

— За мен? — смръщи се госпожа Стъбс. — Наистина ли? Обикновено нося само панталони.

— Мисля, че е идеална за вас. И е толкова удобна — усмихна се Фабия. — С едни чудесни пантофки. — Тя вдигна обувчици с металически цвят и мека подметка. — Или може би съвсем леко тънко токче.

Госпожа Стъбс погледна часовника си.

— Е, време имам, така че нищо няма да ми стане, ако я пробвам.

И пред огледалото тя се въртеше и ахкаше, прокарваше пръсти по материята на ръкавите, изопваше крак с блещукащата пантофка.

— Не знам какво да кажа. Кой да предположи… Чувствам се подмладена с двайсет години…

Ела слушаше, допряла крайчеца на пръстите си до носа си, душеше лекичко остатъчния аромат на босилек и чесън.

— И какви думи избра за тях? — попита закачливо.

Ръката на Фабия, протегната да вдигне чиния от масата, спря във въздуха и се отпусна в скута й.

— Още не съм — отвърна намръщено и изгледа строго Ела. — И недей да душиш пръстите си, отвратително е.

— Какво искаш да кажеш? Какви думи? — попита Дейвид с усмивка, уловил разменения между двете поглед. — За какво иде реч?

— О, просто една дреболия, която правя — Фабия вече беше раздразнена и шумно засъбира чиниите и приборите. — Дребен търговски номер, сещаш се…

— Не — отвърна Дейвид с блеснали очи. — Не се сещам. Не те разбирам…

Ела се ухили.

— Мама измисля дума за всяка клиентка. Концентрира се и мисли за жената ето така… — Ела изправи гръб и царствено зарея поглед в пространството, тананикайки си звука за медитация „Ом“ със затворена уста, събрала върховете на пръстите си. — После абракадабра!

Щракна с пръсти.

— Готово, има я. Думата тотем. Малко късче магия. И я зашива в дрехите им.

— Така ли? — попита Дейвид. — Тотем. Колко интересно…

— Да, и го зашива на скришно място. Където никога няма го видят… В шев или подгъв…

— Тихо, Ела! — сряза я Фабия. — Излагаш ме. Сигурна съм, че на Дейвид не му се слуша за това — и завъртя с досада очи. — Просто глупости от времето, когато Ела беше малка.

Избута стола си назад и натрупа чиниите в мивката, завъртя кранчето на горещата вода и мощна струя вода и пара избликнаха от чешмата. Когато се обърна пак към масата, бършейки ръце в кърпа, Ела видя, че е истински разстроена.

— Разбираш ли, това е игра, която си играехме с Ела. Тя се опитваше да измисли една дума, с която да опише даден човек. После я избродирвахме на рокля…

— Само добри думи, разбира се — услужливо додаде Ела.

— Да — продължи Фабия и се овладя. — Винаги красиви думи. Наистина звучи много глупаво, но когато Ела беше съвсем малка, й казвах, че тези думи са някаква магия, вълшебно заклинание. Това е. Малко вълшебство за малко момиче…

Погледна Ела право в очите и видя, че потрепнаха за миг. Беше сигурна, че дъщеря й усеща Сигналите, които й изпраща.

Червено. Спри. Опасност. Едно-единствено огнено езиче.

Въздухът запука от напрежението.

Тогава най-сетне видя, че Ела разбра — надигащата се топлина, слабия аромат на дим в стаята.