Софи Никълъс - Роклята

Фабия гледаше от мястото си в сенките как Мадаар-Бозорг слушаше, наклонила глава настрани, силно стиснала начервените си с алено червило устни. После я чу как заговори бавно:

— О, я се стегни, човече! Засрами се — идваш тук, правиш сцени, плашиш горките жени, намекваш такива нелепи неща. Мислех, че си интелигентен човек, разумен човек, човек учен… За какви ни смяташ със сестрите ми? За вещици ли?

С широк жест посочи зад гърба си топовете плат, масата, отрупана с макари копринени конци и изрезки от списания.

— Шием дрехи, красиви дрехи, това е. Дрехи, които жените искат да носят. Годината е 1966-а, ако не си забелязал.

Мъжът си беше тръгнал засрамен. Дори, спомни си Фабия, беше помолил Мадаар-Бозорг за прошка. Заблудил се, каза, от глупавите приказки за вълшебни думи и тотеми.

Но след това нещата се попромениха. По-малко жени чакаха в двора следващия вторник сутрин и Мадаар се съсредоточи повече над университетската си работа, преподаването и писането на академичния си труд — проучване на ролята на жената в иранския фолклор.

Фабия отвори очи и протегна ръце нагоре, разпусна навитата на кок коса на тила си, тя се разпиля и погъделичка раменете й. Сети се за изблика на Ела от вечерта — как за нея всичко беше като на игра, нещо тайно и забранено, следователно безкрайно интересно, и колко ли могъща се е почувствала, намеквайки неща, които й беше добре известно, че Фабия не иска Дейвид да узнава.

Защото Ела, момичето, израснало на много различно място, много далеч от онзи двор, пълен с чакащи жени, никога не би могла да разбере онези места в сърцето на Фабия, където, свит на кълбо, дебнеше леден страх. А от Дейвид, местен мъж, истински английски джентълмен, изобщо не можеше да се очаква да разбере тези неща. Вълшебни думи, заклинания, шепотът на коприна по кожата, ръка, галена от подплатата на джоба, тайната тежест на подгъва.

Надигна се рязко във водата и се пресегна за хавлията си. Не, наистина имаше неща, които най-добре да не разкрива. Сега не можеше да повярва, че е рискувала толкова много, когато Ела беше малка. Не беше предвидила въпросите, които може да задава момичето, нито заключенията, които да си извади тук, в толкова различно време, на толкова различно място.

Фабия се изправи и отвори прозорчето на банята — хладният нощен въздух обля страните й, ароматната пара излезе навън. Обърса краката си с грубата хавлия, почувства как силата се завръща в прасците и глезените й, наслаждаваше се на хладината на покрития с линолеум под. Да, за доброто на Ела някои неща трябваше да не разкрива. За да е в безопасност.

Избърса замъгленото огледало и се погледна в него. Отсреща й се усмихваше жена, която беше живяла. И да, помисли си, харесваше новите линии около очите си, прорезите в ъгълчето на устата.

Погали топлата кожа на корема си с две ръце и се усмихна.

Мама вдигна писмото от изтривалката пред вратата и го отвори с нокът.

— О, не! — възкликна, а после: — Кацо !

Беше събота сутрин. Дейвид се беше отбил между две визитации по домовете и пазеше равновесие на върха на бояджийска стълба, протегнал ръце над главата си, докато подменяше една от крушките на полилея. Засмя се и стълбата се разклати, а полилеят се залюля застрашително в ръцете му.

— Нямам представа какво казваш, Фабия, но се разбира, че е нещо много грубо.

Мама направи физиономия. Днес, със светлосиния си костюм със сако с пеплум и къса права пола, според Ела можеше спокойно да мине и за ученичка.

— Ужас! Един от редовните ми доставчици. Проваля ме с китайската коприна, която поръчах. Пише, че не може да ми я осигури, но на мен ми трябва за роклята на Джийн Къшуърт. Дио мио . Роклята трябва да е готова до следващия петък, най-късно в събота сутрин… Дизастро.

Ела се подаде на вратата.

— Госпожа Къшуърт? Майката на Катрина?

— О, да — изкриви лице Мама и наподоби кралски глас и поза. — „Искам само най-доброто, Фабия“, казва ми тя. „Трябва да е много специално, по-хубаво от роклите, които правиш за другите жени… Имам известно… как да го кажа, госпожо Морено, без да ме помислите за ужасно арогантна? Хората в този град имат известни очаквания. Не бива да ги разочароваме…“

— Не може ли да избере друг плат? Или може би друг цвят?

Мама се засмя.

— Дейвид, явно не познаваш жените. Решим ли нещо… А и наистина не искам да я разочаровам. Вече ми докара много работа.