Софи Никълъс - Роклята

— О, я се разкарай, Катрина — въздъхна Ела.

По-късно, когато седяха на кухненската маса и хапваха тимбало, кръглата солена торта от паста, сирене, колбас и гъст доматен сос, оставена от Мама, Катрина размаха ножа си във въздуха.

— Писва ли ти някога?

— Кое по-точно?

— Сещаш се, животът като цяло. Да си единствено дете. Не че аз съм всъщност истинско „единствено“… сигурно си чувала, че имаше… тоест имах…

Ела зачака. Гледаше как Катрина оставя вилицата си и се взира в чинията си. Когато вдигна поглед, продължи:

— Най-много ме ядосва това, че майка ми — както и твоята — все излиза някъде с някого. По такава работа… — и Катрина нацупи устни и пак започна да имитира целувки.

— Но моята не прави така — отвърна Ела. — За пръв път изобщо отива някъде.

— Е, моята го прави непрекъснато — намръщи се Катрина. — И на мен страшно не ми харесва. Все приказва как господин Еди-кой си това, господин Еди-кой си онова. Катрина, миличка, трябва да те запозная с новия ми приятел, господин Еди-кой си. Напоследък това е онзи ужасен Пайк. Знаеш го…

Присви очи, среса с пръсти косата си през челото, имитирайки мазния бретон на Пайк.

— Да — каза Ела. — Дойде в магазина.

Усети как я прониза страх при произнасянето на това име, спомни си очите, които се плъзгаха по нея.

— Така ли? — изведнъж се заинтригува Катрина. — Какво е правил в магазин за дрехи, за бога? Купи ли си нещо?

— Не мисля — Ела оформяше думите си внимателно, осъзнала грешката си. — Дойде малко след като пристигнахме… по някаква работа на съвета. Нали това работи?

— Вероятно се е пробвал с майка ти. Оглеждал я е — каза Катрина. — Той е змия. Но майка ти не е глупава и няма да се забърка с такъв тип, докато моята просто няма здрав разум. Винаги има някой мъж. Толкова е срамно — като тийнейджърка е. Освен това само ходи по срещи на комитети. Комитет за това, група за онова… сигурно за да се чувства важна.

— Ами баща ти?

— О, така нареченият ми баща — Катрина завъртя очи. — Идиот. Няма никаква представа. Изобщо не знае какви ги върши тя. А и дори да знаеше, нямаше да го интересува. На години може да бъде неин баща и все е във Франция, Америка или тъпия Хонконг, продава тъпото си оборудване…

— Какво оборудване?

— Откъде да знам? Разни неща, които включват и изключват осветлението, поливат ти градината автоматично, климатици, отопление. Тъпотии. Пълен абсурд. Но всичко е Ужасно Важно, разбира се…

Катрина подгони парче пене в чинията си в опит да го наниже на вилицата си.

— Все пак какво ядем? Много е странно.

— Тимбало, означава „барабан“. Взимаш една купа и я застилаш с паста пене — нарича се така, защото е във формата на перца… по-точно на малки гъши пера — после сипваш най-различни неща — кайма, грах, още паста, сирене, доматен сос, а след това…

— Леле! Не ми е притрябвала скапаната рецепта — прекъсна я Катрина и избута грубо чинията си. — Има странен вкус. Твърде много аромати. Направо ошашква вкусовите ми рецептори.

Избърса ъгълчето на устата си, където беше останала капчица доматен сос.

— Не, нямам търпение да се махна оттук. Завинаги. Да направя нещо смислено.

— Какво?

Тя сви рамене.

— Не знам. Просто нещо. Каквото и да е.

— На мен всъщност ми харесва в Йорк — призна Ела.

— Ами ти съвсем скоро дойде тук — отвърна Катрина и очите й проблеснаха злобно. — Освен това, разбира се, си имаш Били-бой, който те следва навсякъде като влюбено кученце. Кой не би останал заради нещо такова?

— О, млъкни! — Ела избута стола си от масата и събра шумно чиниите. — Просто. Млъкни.

Когато Катрина си тръгна, помъкнала след себе си прикритите обиди и неуместни шеги, Ела се изтегна на дивана с дистанционното.

Опита се да не мисли за кутията на Мама в скривалището под леглото, но колкото повече искаше да устои, толкова по-силно я привличаше.

Така или иначе си мислеше как ще погледне вътре, още щом Мама замина сутринта.

Особено силно я интересуваше книгата. Беше виждала как Мама я прелиства, захабените от често разгръщане страници шумоляха под пръстите й. Не се беше приближавала достатъчно, за да види ясно каквото и да било, но от мястото й изглеждаше, че всяка страница е изцяло запълнена със ситен почерк, скици и диаграми. Книга с рецепти, беше казала Мама, но не приличаше на такава. А и ако беше, защо не я държеше в кухнята до книгата на Елизабет Дейвид и избелелия червен „Ларус“?

Телефонът й изписука с есемес: „Взех влакА в 7 ч. ПРИ-БИРам се към 10. С ОбиЧ М ххх “