Софи Никълъс - Роклята

Фабия се обърна, отвори хладилника, остави студеното му бяло бучене да я поохлади.

— А сега кой иска малко торта?

Фабия опря пръстите на единия си крак в топлия емайл на ваната. С недоволство забеляза, че лакът й се е нащърбил и че отстрани на големия й пръст се появява червеникава подутина — мазол на кокалчето?

Взе калъпа оранжев марсилски сапун и натърка с щедра пяна ръцете и раменете си, поспря край ключицата и вдъхна с пълни гърди аромата. Истината беше, че остарява. Тази вечер се почувства стара. В костите й се появи нова болка, копнеж, който дори топлата вода не можеше да отмие.

Погледна надолу към меката гънка на корема си, стисна малко розова плът между палеца и показалеца си и въздъхна. Никога преди не се беше притеснявала, че остарява. Като малка Мадаар-Бозорг все й повтаряше, че е хубаво да си трупаш годините. Говореше за своята възраст като за нещо, което носи с гордост по тялото си, проследяваше с пръст мъничките белези по бедрата си, деликатната мрежа от стрии по корема, бръчките около очите.

Но тук беше различно, помисли си Фабия. Ден след ден гледаше как клиентките й се въртят пред огледалото, гълтат корема си, сочат с раздразнение, дори с гняв възглавничките на ханша и отпуснатата кожа на ръцете. Трябваше да хвърля особени усилия, за да ги убеди в красотата им, да приглади шев, да вмъкне пенс или да забоде брошка, а после, разбира се, да избере подходящите тотемни думи, да ги пришие към колан или джоб, така че клиентката да се изпълни с нова самоувереност.

Изви гръб, затвори очи и отпусна глава назад, докато лицето й се потопи на милиметри под водата. Слушаше филтрирания тътен на водата в ушите си, капките от кранчето и тракането на старите тръби далече долу.

Пред очите й изплува спомен, за който отдавна не се беше сещала. Група жени чакаха в двора в къщата на сестри Джобрани в Техеран, отметнали шаловете от главите си, с непокрити коси, и си приказваха нетърпеливо.

Всеки вторник жените идваха и заставаха да чакат под белия ленен навес, който Махдукт, най-малката от сестрите на Мадаар-Бозорг, опъваше от два пръта. Вътре, в голямата хладна дневна, трите сестри разстилаха платовете по плочките на пода, топове коприна, памук и брокат се разливаха по геометричните шарки, а клиентките влизаха една по една, заставаха пред високото огледало на стената и гукаха с наслаждение, докато три чифта ръце режеха и забождаха с карфици плата около тях, подръпваха тук, отпускаха там, докато накрая материята не заставаше точно както трябва.

Като малка Фабия обичаше да стъпи на прага и да слуша жените в двора. Усещаше искрата на вълнението, която прехвърчаше между тях, докато очакваха новите си одежди — рокля или шал, или каквото сестрите решаваха да им направят. Там, докато надничаше в затъмнената дневна, Фабия за пръв път разбра силата на плата и вълшебството на думите, които Талая, Махдукт и особено любимата й Мадаар, чието кръщелно име беше Зорай, избираха за всяка жена.

Гледаше как сестрите се редуваха — затварят очи, дишат дълбоко и чакат думата да дойде. После една от тях прошепваше нещо в ухото на клиентката, застанала пред огледалото. Тогава Фабия виждаше как лицето на жената се озарява или пък се сбръчква в учудване, така че Мадаар, най-възрастната от сестрите, докосваше ръката й и казваше: „Всичко ще ти се изясни, хабиби. Не се притеснявай. Дръж думите близо до себе си и смисълът им ще се прояви. Може да е довечера в съня ти, може би утре — може би дори идния месец. Но скоро ще разбереш. Ще разбереш.“

Фабия виждаше как всяка жена си тръгва от дома им с малко по-изправена походка, повтаряща си тихичко някоя дума или опипваща ръкава или бието на завършената дреха. Разбираше, че трите сестри някак са проникнали до съкровените дълбини на всяка жена и са изтеглили една-единствена крехка нишка, която с течение на дните и седмиците ще става по-здрава, по-звънлива, ще се развива в бъдещето.

Но ето че един ден в двора нахлу мъж, жените се пръснаха, бързо покривайки главите си. Махдукт, най-младата леля, която винаги беше най-притеснителната, изпусна чашата, в която сипваше кафе, и гледаше безпомощна, неспособна да помръдне, как петното от течността се разпростира по синята коприна и шарките в червено и жълто по пода.

Но Мадаар-Бозорг не се уплаши. Изправи се пред мъжа невъзмутимо с ръце, чиито пръсти бяха обсипани с бижута, здраво на кръста, докато мъжът се оплакваше как са напълнили главата на жена му с глупости, как вече не е доволна и не иска да върти къщата, как има идеи, налудничави идеи, които той никога не би допуснал да се случат, как са съсипали брака му и са го направили за посмешище.