Софи Никълъс - Роклята

„ОК х“, написа в отговор.

Не оставаше много време.

Спря звука на телевизора от бутона на дистанционното и се загледа в жена със сомбреро, здраво стъпила на брега на тюркоазен океан, разперила ръце, с развълнувано от блещукащата вода изражение на лицето.

Щеше да погледне. Само да надникне, обеща си. Пет минутки.

Влезе в спалнята, коленичи до леглото на Мама и заопипва отдолу за нещо с формата на кутия.

Нямаше я.

Отметна завивката и притисна буза до прашното дюшеме. Нищо. Само сенки, прахоляк и смачкана хартиена кърпичка с отпечатък от червено червило.

Домъкна стол от кухнята и се качи на него, за да опипа горната част на гардероба. И там я нямаше. Прегледа шкафа на Мама, внимателно мушваше ръце между слоевете коприна и дантела, за да не разбута нищо.

Значи, Мама все пак наистина криеше нещо. Сигурно беше преместила кутията веднага след онзи разговор.

Ела стисна юмруци. Спусна се на долния етаж и прерови кутиите под тезгяха, ролките панделки за опаковане, прилежно сгънатите купчини опаковъчна хартия. Надникна в мухлясалия шкаф под стълбите, където Мама държеше бърсалки за прах, парцала и кофата, както и лавици с почистващи препарати.

Отново изтича на горния етаж, взимаше по две стъпала наведнъж и пъхна ръка под възглавницата на Мама. Пръстите й стиснаха нещо. Изтегли карта за таро, рисунка на жена, седнала на трон, облечена в бледосини одежди, с голям кръст на врата и някаква странна рогата корона на главата. На лицето със спокойно изражение, жената държеше нещо като свитък в ръце. Зад нея, между две колони, бяха нарисувани палмови листа и нарове с разпукана кожа, оголила блещукащите им червени семена. В краката на жената пишеше: ВЪРХОВНАТА ЖРИЦА.

Сърцето на Ела заблъска в гърдите. Кожата й беше гореща и изопната от чувството на безсилие. Какво значеше това?

Картата сякаш потрепна в ръката й и Ела си помисли, че още малко и пак ще си представи как въздухът се завихря около нея, гласовете, които идват отвъд ъглите на стаята и непрекъснато й се смеят.

Хвърли картата на леглото, после размисли и внимателно я върна под възглавницата, като приглади завивката.

Но после, когато лежеше в леглото с книгата си, думите плуваха пред очите й и не можеше да се отърси от усещането, че й се бяха подиграли, някак я бяха изиграли. Не беше честно. Какво не й беше позволено да узнае?

Затвори очи, остави съзнанието си да се свие до неподвижна, кротка точка, после се понесе назад в ума си към деня, когато за пръв път беше видяла книгата.

Стоеше на прага на спалнята, няколко дни след като бяха пристигнали в града, и гледаше Мама, приведена над леглото, книгата — разтворена на покривката на леглото пред нея. Виждаше проблясъци цветове и чуваше пукащ звук като от сухи листа, когато Мама внимателно отгръщаше страниците.

— Мама?

Мама се обърна рязко, с насилена усмивка и затвори книгата със замах.

— Мамо, какво правиш?

— О, просто гледам едни стари неща, тезора . Намерих ги в старите кутии. Не ги бях виждала от години. Моля те, би ли ми направила кафе? Изтощена съм…

И тогава, като се обръщаше да излезе от стаята, Ела беше видяла през цепнатината в рамката на вратата как Мама коленичи до леглото, повдигна покривката, натисна пода с ръце и дървото леко изскърца.

Това беше. Там беше скривалището на Мама. Сега всичко придоби смисъл. Ела отметна завивките, спусна се на четири крака под леглото на Мама и заопипва ръбовете на боядисаните дъски за пукнатина, цепнатина или хлабав гвоздей. Пръстите й се опряха в сцепен ръб. Нетърпеливо дръпна покривката на леглото над главата си и се взря в мрака, докато опитваше да повдигне ръба с нокти. Една от дъските се надигна с изскърцване и отдолу се показа нещо като дълъг тесен процеп.

Пъхна ръка в него — отначало внимателно, защото от тъмното пространство я побиваха тръпки, сещаше се за драскането, което понякога чуваше нощем — може би мишки, дори нещо по-лошо — пръстите й стиснаха дълга плоска кутия и тя я извади, прокарвайки ръка по червената, подвързана с плат повърхност, леко зърнеста заради праха.

И въпреки че знаеше, че е сама в жилището, не се сдържа да не погледне бързо през рамо, преди да остави книгата насред килима. Пак усети как въздухът се събира, трупа се около нея, чу онези гласове, полуреални, полувъображаеми: Тя е тук, тя е тук, тяетуктяетуктяетук…

Повдигна капака. Да, там беше. Книгата.

Странна книга с корици от две правоъгълни парчета картон, подвързан със зелена коприна, събрани с дебела черна панделка. На места корицата беше изцапана, имаше следи от мазнина и от годините, страниците бяха дебели и неравни. На места измежду тях надничаха парчета плат и нещо като краища на шивашки кройки.