Софи Никълъс - Роклята

Ела си мислеше за всички вечери, когато взимаше гребена от черупка на костенурка, за да среше косата на Мама, прокарваше ръка по цялата й лъскава дължина, усещаше мекотата и да гали гърба на ръката й, ритмичното движение я успокояваше.

— Прекрасно е, мамо — отстъпи най-накрая. — Супер е. Много ти отива.

Всичко се променяше толкова бързо.

— Искаш ли да дойдеш на едно място с мен?

Беше подала глава през прозореца, следобедното слънце, което се отразяваше от покривите, обливаше лицето й. Един гълъб, който се грееше на слънце в улуците, излетя с плясък на криле.

Били стоеше на двора, засенчил с ръка присвитите си очи.

— Хайде, де, идваш ли?

— Дай ми пет минутки.

Тя се втурна в банята да си измие зъбите и да се среше. Напоследък беше започнала да прави така. Щом Били я повикаше, нещо в стомаха й се преобръщаше. Сякаш в корема й плуваше златна рибка. Страшно досадно.

Често се усещаше, че се чуди дали Били предпочита косата й да е по този или онзи начин, сресваше я по този, после по онзи начин, пощипваше бузите си, за да поруменеят — трик, който беше прочела в едно списание на майката на Катрина.

— Накъде си тръгнал, Били? — извика Мама. — Къде ще водиш дъщеря ми? Искам да знам!

Били крачеше нетърпеливо в двора. Потупа носа си с пръст:

— Изненада, госпожо Морено. Не ме карайте да я издавам.

— Добре, но внимавай! — Мама използва най-строгия си глас. — Ще те държа отговорен, младежо.

Били някак си беше влязъл под кожата й по своя си начин. Бързата усмивка, смигванията и сръчкванията си проправяха своя път, сякаш той си имаше собствено вълшебство.

Като ги гледаше как си разменят реплики — лесно, гладко, бързо като слънчеви лъчи по паважа, се питаше какво ли е нейното вълшебство. На нея никой не изглеждаше да й реагира по подобен начин.

Били изимитира самоувереност:

— Знаете , че можете да ми имате доверие, госпожо Морено. А и какво толкова мога да й направя? Да я хвърля в реката?

— Кой знае? Не бих го изключила.

Той още се подхилкваше, когато излязоха от дворчето и се вляха във вежливата суетня на съботните пазаруващи по улиците.

— Искам да ти покажа нещо — каза момчето. — Нещо, което съм сигурен, че не си виждала.

— Какво? Защо не ми кажеш? Мразя изненадите.

Но той отказваше да поддаде.

Стигнаха влажната прохлада на дърветата покрай речния бряг. Новите листа висяха като трепкащи пискюли и почти докосваха лицето й.

— Виждала ли си ги?

Между дърветата и по тревистите брегове гъските крякаха по-силно от всякога, крачеха с ципестите си крака гордо и решително по най-прекия път към реката.

— Няма защо да се боиш от тях — беше й казал Били веднъж. — Гъските само вдигат врява. Очите им са разположени странично и не виждат пред себе си.

Беше го демонстрирал, като плесна с ръце пред една съскаща човка.

— Видя ли? Не виждат нищо пред себе си. Повечето хора не си дават сметка за това.

Тази сутрин гъските изглеждаха необичайно решителни. Една жена бързаше по крайбрежната алея с пазарска чанта и се наложи да кривне встрани, за да избегне редицата гъски, изпънали здравите си шии и пляскащи с крила.

Ела се вгледа по-внимателно и изведнъж видя причината. Пред тях в кандилкаща се редичка няколко пухкави гъсета се клатушкаха към водата.

Били се ухили.

— Искаш ли да приближим?

Намериха местенце на тревистия бряг, където още нямаше гъши изпражнения, и загледаха. Ела се облегна на ствола на дърво и почувства топлината му през тъканта на блузата си. Над реката вече се събираше жега. Мухите се рееха в трептящия въздух като изпуснати пайети. Глогините и кестените бяха отрупани с кичести розови и бели цветове като с пернати шалове, а когато затвори за миг очи, слънцето остана отпечатано от вътрешната страна на клепачите й като два съвършени златни диска.

— Виж! Тези тук си имат само едничко — посочи Били майка гъска и татко гъсок, побутващи единственото си гъсе пред себе си.

— Като мен, предполагам — Ела се зачуди дали само си въобразяваше, че е видяла изражението в очите на тези родители гъски, че крачат по-колебливо и кротко, поотделени от другите шумни семейства.

— Значи, онези ето там са по-скоро като мен и братята ми — засмя се Били към група от шест-седем мъничета, бутащи се едно друго към водата, и добави: — Като стана дума, хайде да тръгваме.

— Къде? — попита тя. — Сега къде ще ме водиш.