Софи Никълъс - Роклята

Усещаше ръцете и краката си натежали, сънливи. Не искаше да се мърда.

— Нали искаше да дойдеш да пиеш чай с мама? Няма търпение да те види, уверявам те.

Това, помисли си Ела, имаше предвид Били. Госпожа Викърс наля чай от огромен кафяв чайник — глечта му беше напукана от годините кипнала вода. В тъмната всекидневна Ела подпря на коляното си чашата и чинийката и отпи внимателно.

Никак не обичаше чай. Беше го опитвала само няколко пъти и според нея имаше вкус на парфюм, тръпчив и изкуствен. Млякото изглеждаше леко гадно с белите си езичета сред бледокафявата течност. Беше свикнала с черно кафе в дребни чашки, с горещите глътки с ароматна пара.

— Много сме слушали за теб, скъпа — усмихваше се госпожа Викърс. Лицето й беше добродушно, сивеещата коса бе хваната на кок на темето, а измъкналите се от него кичурчета се рееха край бузите й като рошав ореол. От слънчевите лъчи, които влизаха през прозореца, този ореол светеше и трепкаше, така че тя цялата сякаш излъчваше сияние.

Приличаше повече на баба, отколкото на майка, помисли си Ела. Беше с кухненска престилка — яркорозова с надпис „ЗАПАЗИ СПОКОЙСТВИЕ И ЯЖ ТОРТА“. Под престилката тялото й изглеждаше меко и брашнено като добре изпечен хляб.

— Толкова приказки! Били понякога ми ги разказва — обясни тя. — Много обичам да ги слушам. Открай време харесвам хубавите истории.

— Трябва някой път да дойдете в магазина, госпожо Викърс. Сигурна съм, че майка ми ще се радва да се запознаете.

— Какво да правя аз в луксозен магазин като този на майка ти? — развесели се госпожа Викърс. — Няма да знам къде да се дяна.

Ела помоли да ползва тоалетната. Помещението беше малко, намираше се зад кухнята и миришеше на белина и студ.

Притисна буза до хладната стена. Ръцете й лепнеха, сърцето й препускаше в гърдите. Не беше сигурна защо.

Госпожа Викърс беше казала, че магазинът е луксозен. Ела все си мислеше, че тази дума се отнася до хора като Катрина с къщи като сватбени торти и градини като паркове. Не искаше да е луксозна. Това е просто поредният начин да си различен, нали?

Наведе се над мивката да наплиска лицето си с вода. Зад кранчетата на чешмата в пластмасова чаша бяха натъпкани четки за зъби — толкова много, че едва се побираха. На боядисаната дървена лавица лежаха няколко комплекта самобръсначки и четки за бръснене, всяка върху прилежно сгъната кърпа.

Зад вратата висеше мазен гащеризон, имаше и емайлирана вана, вероятно за братята на Били, за да се мият в двора. Другата вана, в банята, беше толкова широка и дълбока, че Ела си помисли как вероятно щеше да може да се отпусне по гръб в нея и ръцете й дори да не докосват страните. На дъното на ваната имаше два дълги черни косъма, оставени от последния изкъпал се. Да, къщата на Били беше дом за мъже.

Когато излезе от тоалетната, къщата вече се беше напълнила с тях. В хола Били беше кацнал на дървено столче за крака, докато двама едри мъжаги се бяха изпружили на канапето, а трети се подпираше на вратата.

Седналите се изправиха при влизането й и кимнаха за поздрав.

— Виж ти, това трябва да е красавицата, пленила сърцето на нашия Били — каза единият и лицето му се разтегна в позната усмивка. Хвана ръката на Ела и се поклони толкова ниско, че главата му почти докосна коленете. — За мен е удоволствие да се запознаем.

— Не обръщай внимание на Томи, скъпа, само се занася — другият брат протегна ръка. — Аз съм Крие, красивият друг брат на Бил.

Били скочи от столчето и замахна да цапне Крие по крака, но ръката на Томи се стрелна и го стисна в ключ, така че му оставаше само да размахва ръце и да негодува:

— Пусни ме, Томи, пусни ме!

— Я престанете — скара се майката им. — Само смущавате горкото момиче.

Възрастният мъж, бащата на Били, завъртя очи към тавана, усмихна се и пое дланта на Ела в двете си ръце. Момичето забеляза, че усмивката му не беше широка като на Били и Томи. Очите му бяха спокойни и бдителни.

— Радвам се да се запознаем, скъпа.

— Стига вече, главчовци! Идете да се измиете и оправите! — нареди им госпожа Викърс. — Няма място за всички ви тук. Опитваме се да водим цивилизован разговор.

Без повече приказки мъжете се изправиха и излязоха. Обувките им затропаха по тясното коридорче и стълбите, а Ела видя, че госпожа Викърс трепваше при блъскането на вратите и скърцането на дървения под на горния етаж.

— Ама че са много — каза го така, сякаш внезапно се изненада, че се е озовала в тази къща с толкова мъже и не можеше да си спомни откъде са се появили всичките.