Софи Никълъс - Роклята

Ела ронеше сладкиша на госпожа Викърс с пръсти, маслен пандишпан, от който оставаше бял слой захарна глазура по чинията с изрисувани върби. Избърса ръце в колосана салфетка и разбърка студения чай в чашата си. Опитваше се да казва правилните неща на правилните места, а не нещо, което да звучи луксозно. През цялото време усещаше, че Били я гледа от столчето си в ъгъла, наклонил леко глава настрани.

Господин Викърс влезе отново с розови, току-що избръснати бузи и зализана назад коса с гел.

— Е, Ела — обърна се към нея той. — Били ни каза, че преди да дойдеш тук, си живяла долу на юг. Как беше там?

— Беше… хубаво, мисля — отвърна тя, търсейки образ или фраза, на която да стъпи, нещо истинско, което да каже. — Харесвах морето. Плувах. Но и тук ми хареса много.

— Чух, че напоследък долу имало много проблеми — продължи господин Викърс, прокашля се, без да откъсва поглед от нея. — Долу по крайбрежието. Проблеми с работниците на доковете, в кланиците, във фабриките и така нататък… — кимна умислено. — Да, проблеми, така чух от профсъюза. Положението станало напечено, меко казано… — погледна я отново дълго, изпитателно.

— Не знам, господин Викърс. Предполагам, че е нямало как да чуя…

Ела усещаше тъмна пропаст като петно да се разлива вътре в нея.

— Разбира се, скъпа — каза госпожа Викърс и изгледа предупредително съпруга си, после се прокашля: — Значи, обичаш да плуваш? Били, трябва да я заведеш на плувната платформа.

Жената се обърна към Ела и светлината отново заблещука в сребристите нишки на косата й.

— Да, сигурно ще ти хареса, скъпа. Като бях малка, много обичах да плувам в реката.

После по лицето й премина сянка.

— О, но разбира се, какви ги приказвам? Били, трябва първо да питаш госпожа Морено. Да, питай майка си, скъпа. Може да не иска да те пуска там. Най-добре да я питаш.

По-късно Били я изпрати през моста до вкъщи.

— Моите братя идиоти — поклати глава той. — Опитах се да те предупредя. Но нали знаеш, че само се майтапеха, не говореха сериозно?

Двойка гъски прелетяха над главите им толкова ниско, че Ела почувства как въздухът се раздвижи от крилете им.

Вечерта беше топла и се простираше навсякъде. Повърхността на реката беше гладка, водата се движеше под тях като дълъг мускул.

Ела отметна глава назад и усети как небето пропада в нея.

— Разбира се — каза. — Не говори глупости.

Не й се искаше да признае дори пред себе си, но Джийн Къшуърт изпитваше нещо повече от дребно раздразнение от онази Морено.

Първо, и това вече беше неоспоримо, тя беше успяла да докопа Дейвид Картър.

Дейвид. Беше предизвикал сериозно раздвижване в нейния дамски кръг, когато се беше появил като нов съдружник в местната хирургия. Някои от жените откриха, че още е неженен, започнаха да пускат грубички шеги за доброто му отношение към болните и такива неща. Някои — в това тя беше убедена — дори измислиха най-различни болежки като повод да разкопчеят блузите си и да го накарат да им обърне някакво внимание. Жалка история.

Но сега изпитваше лека ревност. Това си го признаваше. Отдавна вече се оглеждаше за нещо повече. И да, може би от време на време се заиграваше с идеята за Дейвид Картър.

Нищо сериозно, разбира се. Не се беше изложила с това. Никой не беше разбрал. Просто той беше започнал да се появява с важна роля в личните й следобедни фантазии.

Вече повече от година комбинацията от антидепресанта й — много малка доза — и чашата вино на обед водеше до това повечето следобеди да сметне за нужно да се оттегли за лека дрямка. Дърпаше завесите и казваше на Леонора, че не иска да я притесняват, след това оставаше съвсем насаме и се отпускаше в нещо като полусън, в който нормалният свят за малко се отдръпваше и тя ставаше по-млада и по-безгрижна.

Напоследък се оказа, че очаква с нетърпение да настъпи този момент, в който няма друга работа, освен да потъне в меките възглавници и да остави съзнанието си да се рее необезпокоявано. Понякога й се струваше, че този следобеден свят на блянове беше по-реален от другия. Категорично беше по-приятен.

А отскоро, най-вече след последната консултация с Дейвид Картър, й харесваше особено един конкретен сценарий, който разиграваше в главата си — облягаше се на ръба на бюрото, което беше забелязала, че е голямо, стабилно и облицовано с релефна кожа, и започваше да разкопчава роклята си.

А Дейвид Картър — „Моля, наричайте ме Дейв“, би измъркал той — заравяше лице между гърдите й, вдишваше онзи скъп парфюм, който тя винаги си слагаше в основата на шията, и започваше да я целува по врата.