Софи Никълъс - Роклята

Джийн остави мислите й да се върнат назад, както беше свикнала да прави напоследък. Видя се отново осемнадесетгодишна, с бледорозова рокля на терасата на семейния дом, Дънстън Парк, очакваща пристигането на гостите. Беше толкова топла вечер. Все още помнеше въздуха, натежал с аромата на жасмин и рози, помнеше усещането от новата си рокля — как коприната обгръщаше гърдите й и се завихряше около глезените й. Почти можеше да си представи, че е ушита от розови листенца.

Онази вечер всички й се бяха възхищавали. Беше танцувала ли, танцувала, беше пила твърде много шампанско и красивият Боби Фелпс я беше изпратил до тенискорта и я беше целунал дълго и с копнеж. Първата й целувка. Какво беше станало с Боби? Женен? Разведен? Не можеше да си спомни.

Изведнъж сякаш не можеше да си спомни какво беше се случило с всичко. Тридесет и повече години. Отлетели. Точно както онази вечер, всичко се беше изплъзнало между пръстите й. И Лорънс, скъпото й момче. Виждаше го пред себе си — косата му, мокра от душа след футболния мач, тъмните къдрици, залепнали за кожата, от което зелените му очи изглеждаха още по-светли, тялото му започваше да се налива. Не беше честно, че й го отнеха. Нищо не беше честно.

И ето я и нея с коса, чийто цвят вече не беше истински, и с тяло, което започваше да се отпуска, легнала в леглото със спуснати завеси посред бял ден. Самотна сълза се спусна по бузата й. Джийн придърпа завивката около себе си. Усещаше се леденостудена, почти безчувствена. Дори не можеше да се разплаче, както трябва.

Накрая отметна завивката и бръкна в дъното на шкафа до леглото. Пръстите й докоснаха гладкото стъкло на бутилката.

Припряно, с трепереща ръка, махна тапата, притисна бутилката до устните си и отпи голяма глътка.

Течността я сгря на мига. Усети как се разлива във вътрешностите й. Отпи още една глътка, после още една.

— Хей, Ела, можеш ли така?

Притискаше нокътя на палеца си към стъбълцето на маргаритка бавно, внимателно, за да не го цепне. Присви очи и ги засенчи от слънцето.

Били висеше над нея с глава над реката, въжето беше умело увито около крака му.

— Виж, без ръце! — размаха ги нагоре-надолу като непохватни криле.

— Така, мой ред е — тя се изправи, започна да разкопчава полата си и изсули блузата си през глава. Отдолу беше с банския си костюм, но сега, усетила погледа на Били, се почувства неловко, внезапно я досрамя.

Зае се да сгъва дрехите си на спретната купчинка, затисна ги с чист камък и устоя на порива да се заиграе с връзките на банския си.

Били беше залюлял въжето обратно на мястото му и го държеше за нея над платформата за плуване. Пръстите й потънаха в топлата кал, после се стегнаха при допира с хлъзгавите дъски.

— Сложи едната си ръка тук, ето така — Били постави лявата й ръка на въжето. — После, като се залюлееш, дръпни силно и се опитай да вдигнеш крака над главата си. Така можеш да се превъртиш.

Ела погледна реката. Под водата сигурно щеше да е хладно, прозрачно и хладно. Стисна въжето между краката си и го залюля назад през платформата, притиснала пръстите на краката си към ръба. После полетя.

Остави въжето да я запрати над водата високо, още по-високо. Чувстваше как преплетените нишки се опъват и теглят, чуваше пукането, когато въжето се понесе и за миг увисна на него с цялата си тежест. Задържа дъха си в очакване на мига неподвижност, когато, знаеше това, тялото й ще увисне в съвършено равновесие, преди да започне да се връща назад, и в този момент вдигна крак нагоре, с лекота пъхна стъпалото си в примката и главата й увисна надолу.

Замря за кратък миг с лице на сантиметри от водата. Реката се разтвори пред очите й като слабо осветена стая. С мъка различаваше силуетите, които се движеха в нея.

Пусна въжето, кракът й се измъкна от примката. Имаше време точно колкото да разпери ръце и да навлезе във водата като стрела, да усети как студът облива тялото й в дълга зелена въздишка.

Остави се на водата да я увлече навътре и постепенно отвори очи. Долу имаше второ небе, кал и тиня се носеха като облаци. Сви колене и за миг ги задържа до гърдите си, вдигна очи към правоъгълниците светлина, трептящи над главата й, почувства как студът навлиза в костите й. Едва тогава, когато кръвта запулсира в главата й, се изтласка нагоре и изскочи на повърхността — отново влезе в света.

Първото, което видя, бяха белите пръсти на краката на Били, впили се в ръба на платформата, стреснатото му лице се взираше във водата.