Софи Никълъс - Роклята

— Мръсен перверзник — Били мушна силно в земята с пръчката си и после я метна надалече.

Ела ускори крачка, за да се изравни с него и да го хване под ръка.

— Прав си, той е идиот. Затова не допускай да те ядосва. Аз не бих го допуснала. Хайде, да отидем да пийнем нещо. Аз черпя. Задължена съм ти.

— Знаеш ли, в града, където беше родена Мадаар-Бозорг — започна разказа си Фабия, докато вдяваше в иглата си сребрист памучен конец за бродиране — град, край който царевичните ниви всяка година се заливат от широка река и по покритите с трева брегове растат високи цветя, та казваха, че някога живяла там една много красива девойка.

Лицето й било като разтворен цвят, кръстът й — гъвкав като зелено стъбло. Танцувала като бързотечната река и пеела като птиците по речния бряг. Всеки мъж, който я видел, искал да я има за жена, но тя не можела да се ожени, защото баща й не можел да й осигури зестра.

Един богаташ, който преминавал през града, решил все пак да я съблазни. Казал й, че не се интересува от добитък и царевични ниви. Имал си достатъчно злато, толкова, че да направи повече гривни, отколкото би могла някога да носи и на двете си ръце. И девойката, която изобщо не познавала света извън селото, му се отдала с доверчиво сърце. Живяла с него в къща край реката, в прозорците греели отраженията от водата. На следващото пълнолуние преди есента коремът й станал кръгъл и изопнат като барабан и после родила две близначки.

Минали няколко години и младата жена била щастлива. Сядала на брега и си играела с дъщерите си. Първите научени от тях думи били имената на цветята, растящи сред високите треви, и песните на птиците, които се стрелкали ниско над водата.

Но един ден богаташът й казал, че трябва да се върне в земите, откъдето бил дошъл. Баща му наредил да се ожени по сметка, за да осигури по този начин богатството на семейството за много поколения напред.

„Ще взема момичетата с мен — казал. — Ще се грижат за тях и ще имат всякакви възможности, които тук им липсват. Ще им уредя добър брак и ще пораснат изискани жени, не дъщери на рибари и селяни.“

Младата жена заскубала косите си и раздрала лицето си. Умолявала го и му крещяла. Полудявала при мисълта, че ще изгуби скъпите си дъщери.

Чувствала се така, сякаш сърцето й било черупка на воден охлюв, изтръгнато от гърдите й и метнато върху речните камъни от човека, в когото така глупаво допуснала да се влюби.

През нощта, полудяла от мъка, тя грабнала дъщерите си под мишниците си, изтичала към реката и се гмурнала дълбоко насред течението. Децата се удавили, младата жена се удавила с тях, телата им потънали на дъното, където гладните риби оглозгали костите им.

Богаташът се завърнал при семейството си и се оженил за жената, която била избрана за него. Скрито изпитвал облекчение, че баща му никога нямало да узнае за тайното му семейство.

Седем дни и седем нощи душата на младата жена седяла на речното дъно. На осмия ден полетяла от хладния мрак на реката отново към светлината на деня. Заблещукала в мъглица от най-чиста белота на повърхността на водата. Опитала се да заеме формата на тяло — ръце, крака, уста и пръсти — но постепенно, с изгрева на слънцето, избледняла.

Казват, че сега всяка нощ може да се види как младата жена крачи по брега на реката. Косите й се спускат по гърба като водорасли, одеждите й са натежали от сълзи. Присяда на брега и разбърква водата с дългите си бели пръсти. Търси очертанията на душите на мъртвите си дъщери.

Когато реката придойде и е готова да прелее, казват, че речната жена сигурно ридае и оплаква дъщерите си, а реката не може да удържи сълзите й.

Затова момичетата никога не бива да ходят при реката след мръкване, защото речната жена може да ги сбърка със своите деца, да ги скрие в гънките на водната си роба и да ги отнесе със себе си завинаги.

— Не искам да ходиш там, Ела. Баста. Край — каза Мама. — Какво ще си помислят хората за мен? Че съм некадърна майка, оставила дъщеря си да търчи насам-натам безпризорно?

Ела скръсти ръце на гърдите си.

— Мамо, защо слушаш някаква надута клиентка? Какво разбира пък тя? Всички ходят там.

Фабия повдигна вежда.

— Клиентките ми станаха надути, така ли? Ако нямаш нищо против, госпожичке, имам нужда от клиентките си, от всяка една… Замисляла ли си се някога, че без тях нямаше да имаме храна на масата и покрив над главите си? А? — После въздъхна тежко. — Освен това, Ела. Има някои неща… някои неща… Знаеш колко е лесно да ти излезе репутация, когато си момиче.