Софи Никълъс - Роклята

Писмата в сини пликове по въздушната поща, които в детството й винаги бяха намирали пътя си до местата, където живееха, сякаш започнаха да пристигат по-редовно. Ела ги взимаше от масичката на Мама и няколко пъти се беше опитала да разчете тънките страници, но разбира се, те бяха изписани от Мадаар-Бозорг и тя не разбираше и дума.

Но промени имаше и в нещата, които Мама не казваше. Вече не използваше толкова много италиански думи и съзнанието й сякаш се връщаше редовно към детството й, към Старата родина.

Например вчера, прелиствайки списание, каза:

— О, леля ми често ми приготвяше това. Сладкиш с мед, бадеми и розова вода. Най-любимият ми.

И беше произнесла името на сладкиш на Стария език, ясно и отчетливо, за Ела. Изглеждаше искрено зарадвана от спомена.

Друг път каза:

— Знаеш ли, Ела, че нашето семейство има къща в планините, северно от Техеран? Толкова красиво място. Въздухът е много свеж. Наровите дървета. Искам да те заведа там някой ден…

Всеки път, когато плуваше, Ела се връщаше към това. В басейна нещата отново се охлаждаха. Усещаше размазаните очертания на тялото си да се описват в по-ясни форми.

Лежеше по гръб под похлупак от сиви облаци, дъждът ръмеше по лицето й. Отпусна се в центъра на басейна, гледаше как от водата се надига пара.

Повърхността беше съвършено неподвижна.

Кестеновите дървета в края на басейна се сгъстяваха под тежкия въздух, изсмукваха лепкавостта в зелените си гънки, ставаха по-тъмни, по-мрачни.

— Искаш ли да видиш нещо?

Катрина вдигна поглед от задачата по математика, която трябваше да решават, и се ухили съзаклятнически.

— Какво нещо? — предпазливо попита Ела. Имаше основания да се притеснява от нещата, които споделяше Катрина.

— Нещо малко зловещо. Нещо, което не съм показвала на никого — повдигна вежда. — Е, искаш ли? Просто кажи да или не.

Ела въздъхна и остави химикалката. Знаеше, че няма да напише нищо повече от домашното си.

— Добре, но без глупави шеги, ясно?

Катрина завъртя с досада очи и се прекръсти с фалшива тържественост. Грабна ръката на Ела и я задърпа да стане от стола.

— Хайде. Но трябва да сме Тихи Като Мишки — каза със сценичния си шепот.

Спряха на голямата стълбищна площадка, Катрина се ослушваше напрегнато и за най-малкия звук. Тракането на тенджерите в кухнята и слабото жужене от радиопредаването, което слушаше Леонора, долитаха някъде далеч отдолу.

Промъкнаха се покрай спалнята на родителите на Катрина, момичето изкриви лице, когато една дъска проскърца под крака на Ела. Госпожа Къшуърт обикновено по това време подремваше и се появяваше чак за вечеря.

Стигнаха другия край на стълбището, Катрина измъкна ключ от задния джоб на дънките си и го вмъкна в ключалката на врата, която по нищо не се различаваше от останалите на втория етаж.

Махна на Ела да я последва.

Ела осъзна, че се намират в стаята на тийнейджър. Беше по-малка от стаята на Катрина. Имаше едно легло, завивката беше с емблемата на футболен клуб „Лийдс“, на стената над него беше окачен рамкиран футболен екип. На перваза на прозореца през равни интервали бяха подредени най-различни механични части — зъбни колела, макари, лостчета.

Голямото дъбово бюро беше отрупано с книги, по рафтовете се търкаляха още машинни части и големи парчета камъни.

Сякаш обитателят на стаята току-що беше излязъл за малко — само че леглото беше скоро оправяно, възглавниците бяха загладени.

Ела осъзна, че Катрина я наблюдава внимателно за някаква реакция.

— Чия е тази стая? — прошепна.

— На мъртвия ми брат — отговори Катрина. — Казах ти, че е зловещо. Странно, нали? Мама я държи така. Дори не дава на Леонора да я чисти. Прекарва по цели часове тук сама, обира праха от частите на двигателя, от мухлясалите стари книги, от тъпата му колекция вкаменелости…

Ела не знаеше какво да каже. Спомни си какво й беше разказал Били за брата на Катрина.

— Как се казваше? — попита.

— Лорънс. Превзето име, нали? Аз му виках Картофената глава. Все беше забил глава в книгите. Точно като баща ми. Умен, но без абсолютно никакъв здрав разум. Все изобретяваше разни безполезни неща.

Взе една машинна част и прокара палец по очертанията й.

— Мама така и не го преодоля. Той й беше любимецът. Скъпото й момченце. Нейният гений.

— Как е починал? — попита тихо Ела.

— Бъбреците му отказаха. Чакаше за трансплантация. Мама и татко тъкмо си направиха изследвания, за да се види могат ли да му дадат някой от техните… но тогава той много се влоши…