Софи Никълъс - Роклята

Дейвид се усмихна учтиво:

— Много впечатляващо. За пръв път виждам подобно нещо.

Господин Къшуърт изгледа и двамата с внезапно притеснено изражение. Катрина видя, че яката на внимателно изгладената му риза е омекнала от потта. Ярките сини карета висяха омачкани и криви. Сякаш усетил погледа й, баща й разкопча второто копче на яката си и започна да сваля тежките си сребърни копчета за ръкавели, за да навие ръкавите си чак до лакътя.

— Това ще предизвика революция в начина ни на живот — каза леко отбранително. — Наричаме го ДОМОДОМ. Защото, разбира се, правилният термин за домашните автомати е домотика. Виждате ли играта на думи? — и той нервно се засмя.

Изобщо не прилича на Катрина и майка й, помисли си Ела. Интересува го какво мислим. Не иска Дейвид да го смята за глупак.

— „Сони“ и още доста други вече се заинтересуваха — продължи господин Къшуърт. Гласът му изтъня и се забърза, сякаш усещаше, че може да изгуби вниманието на Дейвид. — Всъщност през изминалата седмица преговаряхме с „Майкрософт“. Вече имаме договори със знаменитости, музиканти и футболисти. Не могат да ни се наситят.

— Така ли? — Дейвид поглади брадичката си. — Невероятно.

— Да — потвърди събеседникът му. — Светът е полудял по автоматизацията. Това е бъдещето. Ако се интересуваш, мога да ти споделя няколко насоки — докосна носа си и смигна на Ела.

Дейвид се усмихна:

— Не си падам по инвестициите. Така и не разбрах как действат. Не, ще се придържам към медицината, оставям останалото на хора, които знаят какво правят. Бизнесмени като теб.

— Да не кажеш, че не съм те предупредил — отвърна бащата на Катрина. — Имаш блурей обаче, предполагам?

— Боя се, че и по този въпрос ще трябва да те разочаровам — добродушно призна Дейвид. — Най-често вечер нямам никакво време да гледам телевизия. Вероятно моят телевизор ще ти се стори като музеен експонат. Но засега ме устройва идеално.

Господин Къшуърт изглеждаше истински озадачен. Настана миг мълчание и той замислено прокара пръст по ръба на чашата си с вино.

После се разнесе висок глас.

Госпожа Къшуърт влезе, балансирайки табличка с ордьоври в едната си ръка и чаша с шампанско в другата.

— Греъм, надявам се, че не отегчаваш всички до смърт — каза с резкия си, ясен глас и се обърна към останалите с изкуствената си усмивка. — Извинявам се от името на съпруга си, скъпи гости. Напоследък е станал ужасно отегчителен. Казах му го. Нали, Греъм? Колко пъти ти повтарям, че ако чуя още нещо за пръскачки или автоматизирано ОВК…

— Това е отопление, вентилация и климатизация — намеси се с надежда съпругът й, но замлъкна при погледа, който му хвърли тя.

— Да, скъпи. Благодаря ти, че ни просвети. Както казвах и както му повтарям непрекъснато, наистина непрекъснато, чуя ли още нещо по въпроса, направо ще си прережа вените. И определено има вероятност просто да го напусна заради някой малко по-интересен мъж…

Смехът й прозвуча като цвилене в стаята, понесе се над гостите на дивана, някои се изправиха и излязоха, промърморвайки като оправдание, че отиват за още едно питие или за още от онези вкусни закусчици.

Познатата топла вълна се надигна от шията на Ела и пропълзя към лицето й. Усещаше Сигналите, които прескачаха между господин и госпожа Къшуърт, драскотини с червени шипове, нейните твърди и назъбени, неговите колебливи, свиващи се в себе си, вече избледняващи в оранжево.

Дейвид бързо се намеси:

— Според мен е много увлекателно. Много, много интересно — и се усмихна на госпожа Къшуърт с най-добронамерената си усмивка. — Смятам, че съпругът ви трябва да е ужасно горд с постиженията си. Доколкото разбирам, а аз не съм съвсем сигурен, че знам за какво приказвам, но едно е да построиш специално замислен съвременен дом, а съвсем друго е да осъвремениш къща, толкова стара, колкото… този ваш прекрасен имот, да скриеш всичко, като запазиш красивите отличителни черти на архитектурата и така нататък.

Говореше бавно, целенасочено, гладко, като ла крема в кафето на Мама. Това беше гласът за успокояване на пациенти и подейства безотказно на госпожа Къшуърт, отрезви я и за пръв път я остави безмълвна, без да знае какво да каже.

Тя вдигна ръка към гърлото си и насочи ледено синия си поглед към Дейвид.

— Виждам, че двете момчета вече са си допаднали. Лекарят и изобретателят. Очарователно! Сега ме извинете, ще ви оставя да си играете с малките си играчки.

И тя се отдалечи наперено.