Софи Никълъс - Роклята

Катрина сви рамене.

Ела придърпа жилетката си по-плътно около тялото си. Тук Сигналите бяха силни. Сети се за първия път, когато пристъпи в къщата на Катрина, за цветовете, които усети да я щипят по гърлото и лактите.

Тук, в стаята му, усещаше как въздухът се завихря около нея и образува водовъртежчета от студ. Както става, когато пуснеш камъче в спокойно езерце и вълничките се втурнат в безкрайни кръгове по повърхността на водата. Сякаш само с присъствието си някак беше нарушила повърхността на стаята и сега концентрични кръгове от сребърно и синьо се разпръскваха около тялото й.

— Преди колко време? — гласът й прозвуча като сух шепот.

Отвън внезапно изпука дъска на пода. И двете подскочиха.

Катрина замръзна с широко отворени очи и се заслуша.

Ела се запита дали си въобразяват. Звук от отдалечаващи се стъпки, сякаш някой беше стоял и слушал пред вратата, а сега внимателно се отдръпваше.

— Хайде — каза Катрина най-сетне. — Мама ще ме убие, ако разбере, че сме влизали тук.

Върна металната част на рафта — внимателно и прецизно — и открехна вратата.

— Бързо. Сега. Чисто е.

По-късно, вече в безопасност в стаята на Катрина, настанили се в розовите кожени кресла, разтворили учебници на коленете си, Ела вдигна очи и срещна погледа на Катрина.

Лицето й беше бледо, сериозно и я наблюдаваше съсредоточено със странните си очи — едно синьо, едно кафяво.

— За да отговоря на въпроса ти, Ела-Пела, той почина преди шест години. Картофената глава. Случи се, когато бях деветгодишна.

Рязко затвори учебника си по математика.

— Катрина. Много съжалявам — каза Ела. — Искаш ли да… Тоест ще помогне ли, ако…

— Ако говоря за това? — направи физиономия момичето. — Не особено. Мисля, че сега искам да остана сама, Ел. А и без друго приключихме, нали? Ще се видим тук в петък на партито.

На Ела й се иска да е невидима.

Иска да се промъкне тихо покрай всички гости, да изрита обувките си, да усети хладните плочки под босите си стъпала.

Никой няма да я види да преминава по коридора, да прокарва ръка по бялата стена, да поспре пръсти на гипсовия корниз, по лозите и цветята му.

В подножието на стълбището ще се измъкне от черната рокля, ще се окъпе в езерото от светлина, лееща се през цветните стъкла на прозорците, ще остави червеното и жълтото да паднат върху нея, да се разплискат по косата, ръцете, голите й рамене.

— Ела, Ела-исима, къде си се отнесла, тезора!

Мама я гледа, в ъгълчето на устата й се крие усмивка.

— Хайде, мечтателке. Искам да покажа красивата си дъщеря.

Ела се усмихва ли, усмихва, докато устните не изсъхват и зъбите й не започват да пулсират. Усмихва се на майката на Катрина и на бащата на Катрина, когото вижда за пръв път. Усмихва се на съветник Пайк и на госпожа Косингтън, и на всички клиентки на майка си. Дори отвръща на самодоволната усмивка, кацнала на лицето на Катрина — момичето се носи като призрак по стълбите в роклята си — розова, разбира се — ушита от Мама. Петно червена светлина от цветното стъкло на прозореца се процежда по дясната й буза като изкуствена кръв.

Взима тясната чаша с шампанско от сребърния поднос и тръгва след гърба на Дейвид с безупречно ушития му костюм към гостната. Гледа шарката на индийския килим. Възхищава се, когато Мама й ги посочва, на картините по стените, на нечии особено красиви обеци, на ваза бели рози. Усмихва се и се усмихва.

През цялото време усеща Сигналите, които притискат гърлото и лактите й, бутат я между лопатките като дребни ръце.

— Бягай — шепнат. — Бягай.

В стаята пред големия телевизор група мъже бяха потънали в огромните кожени дивани.

Щорите на прозорците безшумно се спускаха сякаш съвсем сами.

— Имат много фини сензори за движение — обясни бащата на Катрина. — Улавят още оттам, когато някой влезе в стаята — той посочи вратата. — Невидими, нали? Всичко е скрито зад корнизите… После се настройват към точните нива на светлината по всяко време, за да намалят до минимум отраженията по екрана.

Прекоси стаята и застана до прозореца.

— Разбира се, настройките могат да се направят според личните предпочитания. Аз лично обичам да гледам филми в пълен мрак, но жена ми предпочита да е леко затъмнено…

Посочи през прозореца към просторната морава в далечината.

— Свързал съм и цялата напоителна система — пръскачки, скрити маркучи, всякакви такива неща. Работят прекрасно…