Софи Никълъс - Роклята

— Репутация?

Фабия видя как в очите на Ела проблясва гняв. Въпреки всичко изпита странно облекчение. Нали беше чакала Ела да й се опъне поне малко? Не беше ли искала да започне да се държи не толкова послушно?

— Не живеем в някоя от твоите фантазии от петдесетте години, мамо — говореше Ела. — Ти може да си живееш в тях, ако искаш, но не виждам защо аз трябва да го правя. Освен това не те разбирам. Все повтаряш, че жените могат да правят всичко, което правят и мъжете, само че по-добре…

Фабия въздъхна. Хвана наниз зелени стъклени мъниста и го уви около пръста си.

— Знаеш ли, тезора — каза бавно, — всъщност си права. Много, много си права. Но знам и още нещо, нещо, което научих сама по трудния начин. За момчетата е различно. За Били е различно. Просто така стоят нещата. Вбесяващо — да. Несправедливо — о, да. Но така стоят нещата. Затова трябва да сме малко по-умни. А ако се мотаеш по бански край реката сама с момче, хората като госпожа Мофат ще те видят. И ще те разнасят. Ще идват тук, ще пускат шегички, ще ръсят дребни забележки. Съвсем внимателно, съвсем между другото… Но това ли искаш наистина?

Протегна се да докосне ръката на Ела, но момичето я отблъсна.

— Освен това Дейвид каза, че от речната вода може да хванеш какви ли не болести… Там има плъхове, плъхове с микроби. И зелени слузести неща… как се казваха?

Като по команда вратата зад нея издрънча весело и влезе Дейвид, размахал лекарската си чанта.

— Водорасли — каза. — Зелените слузести неща. Съжалявам, че развалям цялото удоволствие, Ела, но по-миналата седмица лекувах един младеж, приятел на Били, ако не се лъжа, имаше особено упорито кожно заболяване. Каза ми, че си е играл на платформата, която са сковали долу.

Ела въздъхна.

— Не познавам никого другиго, който да се е разболял.

Дейвид продължи:

— Мислех си, откакто майка ти ми спомена по въпроса, и ми хрумна нещо — обърна се към Фабия с широка усмивка. — Смятам, че намерих решение.

В този човек, каза си Фабия, има нещо, което се съпротивлява на лошото настроение. Гледаше как Ела се е вкопчила в топчицата гняв в себе си, но Дейвид не спираше да се усмихва. Лицето му грееше със съзнанието за собствената му полезност.

— Имам изненада за теб. Мисля, че ще ти хареса.

Типично. Просто типично, мърмореше си наум Джийн Къшуърт. Тези абсурдни обществени съблекални. Вече бяха навсякъде. И се очакваше да се примириш, да се простиш с благоприличието си. Щеше да говори с управителя, да му каже какво мисли.

Не че се срамуваше от тялото си. Не точно. Но винаги го имаше онзи неловък момент, когато трябва да пуснеш кърпата. Трябва да се справиш със закопчалката на сутиена на гърба си, а кожата ти още е влажна, така че всичко отнема повече време, но се опитваш да действаш възможно най-бързо, защото може би не искаш да показваш гърдите и голия си гръб на всички наоколо.

Опитваше се да запази равновесие на един крак, докато си обуваше панталонките, точно в момента, в който пристигна семейство Морено.

Фабия, разбира се, не се сепна. Джийн забеляза, че тя не направи онова, което толкова много други жени правят — скришно да те огледа от глава до пети, за да сравни.

Не, тя не отклони очи от лицето на Джийн и се усмихна с вбесяващо красивата си усмивка.

— Много се радвам да ви видя — поздрави Джийн и се протегна за сутиена си, като навлече блузата си възможно най-бързо. — Не знаех, че сте членове на клуба.

Момичето се поспря, изглеждаше притеснено край съблекалнята.

— За момента сме само гости — обясни Фабия. — Дейвид много мило го уреди за нас. По-точно за Ела.

Беше облечена с кафтан на огромни цветни петна — розово, тюркоазено и жълто — който се спускаше до горната част на бронзовите й бедра. Има късмет с такава кожа, помисли си Джийн. Маслинена. Винаги с тен. Изведнъж още повече се смути от собствената си бяла плът.

Фабия намести на рамото си презрамката на плажната си чанта. Дебелите пластмасови гривни изтракаха на ръцете й.

— Много интересен тоалет! — възкликна Джийн, осъзнала, че я зяпа, погледът й се спусна по краката на Фабия до тюркоазените сандали с цяла коркова подметка.

— О — усмихна се невъзмутимо Фабия, — днес съм в стил шейсетте години. И най-слабите слънчеви лъчи винаги ме подтикват към това. Както и да е, ти как си, Джийн? Как върви подготовката за партито? Сигурно си ужасно заета.

Ето това правеше тя, помисли си Джийн. И беше много добра в него. Винаги с интерес. Знаеше какво да каже и кога да го каже. Помнеше всяка подробност. Но това означаваше, че човек никога не научава нищо за нея. Тя не издаваше нищо.