Софи Никълъс - Роклята

— За бога, Ела! Това защо го направи? За момент си помислих, че няма да изплуваш…

Хвана я за ръката и я издърпа на платформата. Момичето се излегна по гръб, впери очи в короните на дърветата, задъхано и засмяно.

— Радвам се, че поне ти го намираш за забавно, не си наред с главата — Били започна да се облича. Ела видя, че е бесен. — За малко да ми докараш инфаркт…

Тя изви гръб, опря го в хлъзгавите дъски, почувства изопнатите си ръце и крака, прокара език по небцето си и отново усети вкуса на реката.

— Извинявай — каза, но не можа да се сдържи, думата изскочи от устата й сред силен изблик на смях. Сякаш водата я беше разтворила и звукът се изливаше от нея, обгръщаше ребрата й, гърдите й, корема й. Сви колене до гърдите си и се залюля напред-назад върху платформата, без да спира хриптящия си смях.

— Прости ли ми вече?

Ела гледаше гърба на Били, момчето крачеше по крайбрежната пътека и сечеше тревата с пръчка.

Обърна се, заби пръчката в земята и скръсти ръце на гърдите си.

— Зависи — каза с усмивка. — Но по-добре внимавай. Ще ти го върна. Честно, Ела, помислих си, че това е краят, чудех се какво ли ще кажа на горката ти майка…

Ела намести в сгъвката на лакътя си навитата на руло хавлия. Крайниците й още пукаха от вълнение, но под шипящото оранжево и синьо се разливаше топлина, както винаги се чувстваше във водата, сякаш тялото й се разтваряше по краищата си.

— Съжалявам — каза.

— Не, не съжаляваш — Били прокара ръка през косата си и пръсна водни капчици наоколо.

Под тях, в реката, лъскава бяла моторница запрати силни вълни към бреговете. Мъжът зад кормилото им махна за поздрав, на парапета беше застанала жена с големи слънчеви очила, присвила очи заради силното слънце.

— Туристи — отбеляза Били. — Всяка година идват все по-рано. Виждаш ли, Ел, през юни тук няма да може да се върви. Ще е претъпкано с хора, дошли на пикник, с крещящи деца, стрелкащи се нагоре-надолу лодки, водата ще ври и кипи и ще е пълен хаос.

Ела се намръщи. Трудно беше да си го представи сега, когато повърхността на водата беше изпъстрена със сенки. Цял следобед не бяха видели жива душа.

— Да, а разбира се, да не забравяме новия яхтклуб. За който трябва да благодарим на майката на дружката ти Катрина. Куп идиоти ще гребат насам-натам, ще се правят, че знаят какво вършат, и ще плашат дивите животни.

След завоя на пътеката той посочи прясно боядисана табела: „Йоркски яхтклуб. Само за членове“.

— Разбира се, имаше петиция. Хората са слизали тук да плуват в реката, без да пречат на никого, повече от сто години. Не е частна собственост. Трябва да принадлежи на всички. Но виж как са го оградили. Освен това тук има всякакви птици — сини рибарчета, дори веднъж видях чапла в калта ей там, но това няма да трае дълго. Събраха хиляди подписи. Но онзи Пайк отговаряше по въпроса и се погрижи госпожа Джийн Къшуърт да получи каквото иска.

Били поклати глава и цапна табелата с пръчката си — по лъскавата бяла и синя боя остана петно влажна пръст.

— Ще съсипят всичко хубаво на това място и ще се преместят другаде. Всичките са пълни идиоти.

— Я виж ти, какво си имаме тук?

Гласът беше ниско заплашително мъркане, долетяло до тях от другата страна на новата ограда. Ела замръзна. Дори без черния му шлифер пак би познала този човек, където и да е — по начина, по който изпъваше шия, когато вървеше, по начина, по който — дори сега — я гледаше, очите му обхождаха цялото й тяло, поглъщаха я.

— Били, момчето ми. Какво си намислил пък сега? — Пайк стоеше със скръстени ръце, разкрачен, здраво стъпил на земята с лъскавите си черни обувки с връзки.

— Разхождам се, съветник. Виждате. Наслаждавам се на гледката.

Били се усмихна с най-очарователната си усмивка, но Ела виждаше лекото пулсиране в гърлото му, напрежението в позата на раменете.

— Е, стига това да е всичко, което правиш… — Пайк се подсмихна и се обърна към Ела. — Трябва да внимаваш с него, скъпа. Чух, че създава проблеми — и той, и братята му. — Очите му отново я обходиха от горе до долу. — Плувала си, така ли? — кимна към мократа й коса и хавлията под ръката й. — Сигурно си добра плувкиня.

Отново й се ухили, навлажни устни с връхчето на езика си.

Били се пресегна да хване ръката й.

— Хайде, Ел. Късно е вече, да се размърдаме.

Пайк им кимна и се отдалечи от оградата, приглаждайки ризата си на гърдите, все така с усмивка.

Но дори докато вървеше след Били, който вече крачеше по-бързо и по-силно шибаше тревата с пръчката си, а кърпата му се влачеше в прахта след него, Ела усещаше погледа на Пайк, забит между плешките й. Виждаше в представата си как беше погледнал краката й с алчен поглед, леко разтворил устни, без дори да се опитва да скрие, че гледа, нито да прикрие усмивчицата си.