Софи Никълъс - Роклята

А и момичето. Имаше нещо доста изнервящо в него. Беше красавица, помисли си Джийн. Безспорно. Но изглеждаше толкова нелепо, толкова неловко в кожата си. Забеляза, че се беше скрила зад няколко гардеробчета, за да се преоблече, внимателно прикривайки се от всички.

Когато отново се появи, беше с най-грозния бански костюм, който можеше да съществува. От онези черни спортни „Спийдо“, за бога, с високо деколте и грозни цветни ивици отстрани.

Беше стиснала притеснително хавлията си пред гърдите си. Наистина беше толкова различна от майка си.

Какво му имаше на това момиче? Джийн не можеше съвсем точно да определи. Как те гледаше с огромните си очи. Дали бяха зелени, или сини? Не можеше да си спомни. Имаше чувството, че преминават право през нея.

Ела се гмурва по-надълбоко. Пръсти, лакти, крака. Изблици на бяло в тюркоазената вода.

На дъното на басейна всичко се отдръпва. Остава само слабото бучене на филтрите, свежата миризма на пречистена вода.

Тук долу тя вече не е момиче, а жена с дълги коси, които се носят край нея. Понякога е птица, прелитаща през синьото дъно. Червена човка и зелени опашни пера. Диря от розови листенца. Риба птица, птица риба. Плува над сянката си.

Отново и отново се връща тук, окачва дънките и тениската си в гардеробчето си, навива на топка чорапите си в обувките, облича синята вода.

Понякога се носи неподвижно по гръб няколко дълги минути. Облаците също се носят по небесния свод, образуват карта като земята, снимана от космоса. Друга част от нея, по-дълбоката част, която става все по-тиха и по-тиха, която може да се свие до собствения си неподвижен център, проглежда през очите й, развива се, понася се над повърхността на водата.

Небето се търкаля над нея, огромно око, нашарено с бяло. Какво вижда небето?

Това. Тя. Трохичка сол и ревът на водата.

Само да можеше да остане тук завинаги.

Чудя се, записа Ела в тетрадката си, какво ли е чувството да се събудиш сутринта и да си спомниш, че днес ще се омъжваш за принц? Катрина казва, че По-скоро Би Се Самоубила. Вече никой няма да смее да говори с теб, нито да ти каже Нещо Интересно.

Според Били кралското семейство е измислено от богаташите, за да държат останалите хора по местата им. Изгонете ги от Бъкингамския дворец и го направете на нещо полезно. Какво например? Ами болница или университет. Нещо такова. Да, той си представяше онези маслени картини на сковани старци с огромни яки и прилепнали панталони хвърлени в огромна клада. Госпожа кралицата станала касиерка в магазин. Господин съпругът й — градинар.

Били, разбира се, не беше поканен на партито на Катрина. Вместо това щеше да ходи на некралско сватбено парти в кръчмата в края на улицата, което звучеше много по-забавно.

Заради многото поръчки Мама със седмици не спеше по цели нощи. Имаше толкова много партита, вечери, празненства и никоя от дамите не можеше да допусне да я видят с дори леко подобно на другите облекло. Но пък всички искаха едно и също. Или много набрана пола, или много, много прилепнала пола, абсолютно нищо по средата.

— Как ще ходят с това нещо? — попита Били, зяпнал невярващо тясна рокля от червена коприна.

— Нали? И винаги — по-късо, все по-късо, може ли да я скъсите още? — засмя се Мама.

— Ама че суетня. А така или иначе ще се изсипе кралски порой — изсумтя Били.

Валеше от цяла седмица. Магазинът в дворчето скърцаше и пукаше — дъските на пода и гредите се разширяваха и свиваха.

Между пороите паважът трепкаше под облаците мушички. Дървото на прозоречните рамки се надуваше, докато накрая прозорците не можеха да се отварят, а от кранчетата в банята течеше кафява речна вода и оставяше ръждиви черти по кърпите. Навсякъде имаше някаква лепкава пара, дори вътре в магазина, и накрая Мама започна да се притеснява за платовете.

— Напомня ми за дома — казваше. — За дъждовния сезон. Всичко е топло и влажно със седмици.

Ела се изненада, че Мама говори за „дома“ по този начин. Откакто се помнеше, беше избягвала темата, умело измъквайки се от въпросите на дъщеря си.

Повечето хора приемаха, че е италианка. Някои предполагаха, че е от Близкия изток, родена във Франция. Истинската история на Мама вече беше изгубена нейде сред безбройните слоеве на останалите истории, които разказваше, така че дори Ела не знаеше къде започва всъщност.

Но все пак през последните седмици се бяха появили промени.

Дребни неща, но Ела ги забелязваше.