Софи Никълъс - Роклята

Напрежението се завърна в раменете на Фабия. Извъртя се странично от Джийн Къшурд, за да не се досети домакинята им, че я обсъждат.

— Не ми обръщай внимание, скъпа, не искам да те излагам. Просто много държах да знаеш… — Одри постави ръка върху ръката на Фабия. — Мисля, че се досещаш какво искам да кажа. А Джийн. Погледни я само. Изглежда великолепно. Ве-ли-колепно. Предполагам, че роклята е от твоите?

Фабия кимна, благодарна, че стъпва на по-безопасна почва.

— Уших я специално за нея. По вдъхновение от тоалет в един стар брой на списание „Синемаскоп“.

— Определено изглежда прекрасно — смигна Одри. — Сигурно е много доволна.

С идеалния си усет към точния момент Дейвид изникна до Фабия.

— Госпожо Косингтън — палаво заблестяха очите му. — Позволете да отбележа, че изглеждате абсолютно очарователна.

Одри го смушка игриво в ребрата.

— Продължавай, стари ласкателю — засмя се тя. — Всичко е благодарение на Фабия. Е, оставям ви, влюбени птиченца.

При тези думи се обърна, размаха чашата си с шампанско към тях и на китката й проблесна златна гривна.

— Прекрасна е — ухили се Дейвид. — Казва каквото мисли. Точно както стоят нещата. Винаги е била такава.

Празненството продължаваше. На моравата беше издигнат навес и сега блещукаше меко в падащата вечер, осветен от окачени фенери.

Гостите се понесоха кротко натам. От оранжерията Ела ги наблюдаваше как се събират на групички и се разпръскват като мъгляви облаци нощни пеперуди.

— Какво ти става? — попита Катрина. — Да не ти липсва любимият?

Ела изсумтя и се помъкна след нея по влажната морава. От платнището на навеса се издигаше лека пара и то сякаш се носеше на няколко сантиметра над тревата.

Откри Мама и Дейвид на една от кръглите маси с боядисани в златисто столове и седна до тях, като си вееше със салфетка.

Лицето на майка й беше зачервено. Хвана ръката на Ела и я заобръща, оглеждайки формата на пръстите й.

— Ръцете на баща ти — каза. — Тази вечер приличаш толкова много на него, тезора .

Момичето издърпа ръката си с досада. Мама беше пила твърде много.

— Определено се превръща в красавица — потвърди Дейвид с усмивка. — Онзи младеж ей там цяла вечер не може да свали очи от нея.

Кимна към бара. Едно момче, което беше виждала преди сред единайсетокласниците в училище и явно работеше в компанията за кетъринг, бършеше една чаша с влажна кърпа. Когато Ела срещна погледа му, бързо отклони очи.

— Да, виждам, че ще трябва внимателно да я следим — намигна Дейвид. — Скоро ще разбива мъжките сърца наляво-надясно. Но — повдигна ръката на Мама и я целуна — смятам, че в това отношение прилича на майка си.

Милият, добър, красив Дейвид с блестящи сини очи, с разхлабена вратовръзка, с бретон, падаш на челото като на ученик.

Ела се усещаше мрачна и груба. Дразнеше се сама на себе си. Какво й ставаше? Защо не можеше да е щастлива?

Сведе поглед и оправи приборите пред себе си, подравни ножа с вилицата, побутна лъжицата да заеме идеален прав ъгъл спрямо чашата.

— Може ли малко вино, моля? — попита и ги загледа напълно в духа на празника как й угаждат, церемониално наливат розето в чашата й, пускат кубче лед от кофичката.

Ела се сети за топката с изкуствен сняг, който Мама й беше подарила една Коледа. Гледаше как се вихрят снежинките и ярко оцветените фигури се размазваха, запечатани в миниатюрната си буря, а тя ги гледаше отвън и отражението на собственото й лице надвисваше над нея в извивката на стъклото.

Шш… Не казвай. Шшш…

Къщата е пълна с тайни. Държи ги наблизо, зад дебелата бяла мазилка на стените и в тежките гънки на завесите.

Но когато си невидим, когато мястото ти е никъде, можеш да се движиш свободно из стаите и коридорите. Къщата сама се разтваря пред теб. Чуваш всичко, виждаш всичко.

Ела вървеше по коридора към гардеробната. Мама я беше помолила да й донесе кърпичката, беше я забравила в джоба на шлифера си и Ела с удоволствие се възползва от оправданието да се измъкне от блъсканицата и суетнята, да се занимае с нещо.

По-късно не можеше да си спомни как се е случило. Сигурно беше отворила погрешна врата. В един момент стоеше в коридора с ръка на месинговата брава. В следващия момент вратата се отвори и тя беше вътре, без да може да помръдне от мястото си. Виждаше каквото виждаше, но сякаш друга нейна част, скрита дълбоко в нея, гледаше през очите й.

— Шшт! — каза тази друга част, — не си видяла. Абеолютно нищо.