Софи Никълъс - Роклята

— Сериозно? Толкова ли е зле? — ухили се Били. — Е, мадам, каляската ви очаква — той направи широк жест към празната алея. — Накъде? Към реката?

Ела кимна и потрепери.

— Къде ти е палтото? Да се върнем да го вземем?

Тя яростно поклати глава.

— Добре.

Били свали голямото си промазано яке и го уви около раменете й. Прегърна я и заразтрива ръцете й, за да я стопли.

Вървяха чак до моста Милениум Бридж и седнаха по средата му. Реката се простираше от двете им страни, гладка като стъкло.

Ела си спомняше, че тогава се почувства така, сякаш цялата й енергия е изтекла от тялото й. Беше толкова уморена, че си помисли дали просто да не легне там, направо на моста. Прокара ръка по топлите дъски. Сведе поглед към разперените си пръсти, сякаш вече не бяха нейни дори когато гледаше как по-широката длан на Били ги покрива. Пое си въздух.

— Омагьосващо, нали? — дочу гласа му. — Тук имаш чувството, че просто можеш да се отпуснеш, да паднеш назад във водата и няма да се чуе и звук. Реката просто ще те поеме. Може да плаваш вечно.

Сънят на Ела се завърна в мислите й, дърветата, спускащи се надолу, докосващи лицето й, корабчето, Мама, Дейвид. Примигна.

Усещаше очите на Били върху себе си, лицето му се приближи, ръката му докосна тила й, устните му леко допряха нейните.

Тогава в нея се надигна вълна паника. Нещо се разби в гърдите й. Устата й сякаш се пълнеше с речна вода.

Изправи се, изтласка го с всичка сила и той полетя назад към извития парапет.

— Защо го направи? — вече му крещеше, думите се препъваха една в друга, бързи и тежки. — Защо го направи, по дяволите?

Лицето на Били беше пребледняло в мрака.

— Помислих… Ела, съжалявам, помислих…

— Грешно си мислил, значи, глупак такъв!

Тя чу как гласът й отскача от водата и се връща като ехо. Защо крещеше? Не знаеше. Сърцето й препускаше толкова силно, че можеше да изскочи от гърдите й, вече дори не можеше да вижда добре, пред очите й танцуваха само червени вълнообразни линии, мракът подскачаше и се люлееше около нея и тя вече не можеше да различи къде започва нещо, нито къде свършва, само имаше чувството, че всичко се върти все по-бързо и по-бързо, далеч от нея.

Чу стъпките си, краката й с глупавите сребърни пантофки тупаха по асфалта, поемаше си дъх на пресекулки, Били се задъхваше някъде близо зад нея. Чу и гласа му:

— Ела, ЕЛА! Чакай! Съжалявам! Моля те, Ела! Ела, ЧАКАЙ!…

Но тя продължи да тича, докато вече съвсем остана без дъх. Продължи напред, докато вече не можеше повече, преви се над парапета в горния край на стълбите от другата страна на реката, изпотена, хриптяща, и зачака дишането й да се успокои.

Когато отново започна да вижда добре, различи тънък силует в мрака, в подножието на стълбите.

— Ела — каза той. — Толкова съжалявам. Всичко обърках. Знаеш, че никога… никога не бих направил нищо, от което да се почувстваш зле. Моля те, нека се погрижа да си в безопасност. Да те изпратя до вас.

Да е в безопасност? В безопасност?

Ела усети червените мехурчета да се трупат в периферията на зрението й. Присви очи.

— Сигурно се шегуваш.

Гласът й вече беше тих, спокоен, стъклен като реката.

— Никога повече не ме доближавай, Били Викърс. Не искам изобщо повече да те виждам.

После се изправи и тръгна внимателно по тихите улици, изопнала рамене, притиснала неподвижно ръце до тялото си.

На ъгъла на „Алма Теръс“ и „Фулфорд Роуд“ зави вдясно и продължи да върви, докато не видя трепкащите сред кестените светлини в края на входната алея на Катрина. Тръгна по алеята, вече стъпваше по чакъла, отметна косите от очите си.

Мама и Дейвид стояха на входното стълбище. Ела видя, че Мама е преметнала палтото си през ръка. Махна леко на дъщеря си.

— Карина, тъкмо те търсехме. Къде беше?

Какво ли всъщност имаше предвид Джийн Къшуърт?

Фабия си задаваше въпроса отново и отново, докато иглата потъваше и изплуваше от обшитата с мъниста рокля. Харесваше й докосването на коприната до пръстите й и как умът й се успокояваше от ритъма на иглата. Вътре и вън, вътре и вън.

След празненството всички се държаха много мило. Толкова много добри думи. Толкова много нови клиентки.

Може би грешеше за Джийн Къшуърт. Тя определено знаеше как се организира парти. И изглежда, сметнеше ли, че те харесва, готово. Приемат те.

— Чудовищна жена — беше казал Дейвид. — Горкият й съпруг. Не знам как търпи всичко това.