Софи Никълъс - Роклята

Защото самото минало е като рокля и можеш да го държиш много близо до себе си като втора кожа. Защитава те в известен смисъл от студа, от шушуканията и лошите думи, от спомените за чуждите кухненски подове. Можеш да използваш рокля, за да изглеждаш по-силна, по-красива в очите на хората, за да ти помогне да изпъкваш или да се слееш с тях.

Или можеш просто да смъкнеш ципа, да разкопчееш копчетата и да я свалиш, когато си поискаш.

Може би за Джийн Къшуърт тази рокля беше също такова нещо — нещо, което по-скоро би предпочела да развърже и съблече; нещо, което вече не искаше да носи.

Сега, привела глава над работата си, следвайки с иглата си посоката на влакното и шарката, в ума й започна да се оформя една идея. Усети я как се очертава като извивката на ръкав или меката линия на деколте, а щом се появи, вече изглеждаше идеална.

Усмихна се, докато шиеше, оформяйки смелата спускаща се чертичка на последната буква „а“, направи възел, сряза конеца и пусна крайчето в буркана на плота.

Слънцето се промъкна през прозореца и погали опакото на ръцете й меко като масло. Проблесна по копринената дреха, подчертавайки думата, която Фабия беше избродирала: Аврора.

Тя погали буквите с пръсти — остротата на „А“, закръглеността на „о“.

Ав-ро-ра.

Богинята на изгрева. Пъстрите светлини в северното небе.

На света имаше толкова много красиви думи. Думи с такава мощ — да подсилват, да защитават, да преобразяват. Мислеше за тях как нежно галят деликатната кожа на жените, които ги носят, дълго извито „л“ от вътрешната страна на ръкава се докосва до ръката, скрито „м“ целува основата на тила. Тайните й думи бяха като заклинания или обещания — а може би част от магията им щеше да премине в клиентките им и да ги направи по-дръзки, по-весели или по-силни.

Толкова много думи, измежду които да избира, а все пак, когато приключваше работа, винаги се появяваше само една. Калипсо. Перо. Трептене. Листенце. Пристигам. Отварям. Искра. Отекване. Всяка съдържаше в себе си собственото си конкретно бъдеще.

А сега тази дума. Аврора. Наслаждаваше се на вкуса й на езика си. Идеалната дума за тази клиентка, смела и прекрасна жена, която започваше живота си отначало.

И тя, Фабия, също започваше своя отначало. Захвърляше мрака. Пристъпваше в светлината.

Остави внимателно настрани завършената дреха и се протегна. Тогава осъзна, че има план. Идея за собственото й малко празненство. Да, точно така. Това щеше да направи.

— Ще ми подадеш ли ножиците?

Били придърпа стол до кухненската маса и набута дългите си крака под нея.

— Теб кой те пусна? — Ела чу собствения си глас — грозен и безформен. Мразеше се, когато говореше така, но не можеше да се спре, не можеше да се измъкне от чернотата, която не спираше да се вихри около нея.

Гледаше как Били взима няколко покани от купчината и ги подрежда пред себе си.

После невъзмутимо вдигна поглед към нея.

— Ама че приятно посрещане. Какво ще кажеш за „Благодаря, Били. Много мило, че ми помагаш“? — в ъгълчето на устата му заигра усмивка. — Майка ти ме пусна — кой друг? Каза, че вероятно ще имаш нужда от помощник.

Ела въздъхна. Несъмнено майка й се радваше да види Били. От две седмици не спираше да говори за това, опитваше се да я накара да разкаже какво се е случило, защо Били вече не се отбива.

— Всички се карат понякога, карина . Обикновено за глупости — беше казала. — Всеки заслужава втори шанс.

— Всеки би си помислил, че той е бил твой приятел, Мама — отвърна Ела, но почувства някакво дръпване в корема си. Голяма черна дупка, която ставаше все по-широка и все по-дълбока в мига, в който си помислеше за нея, затова се опитваше да не го прави, опитваше да се промъкне покрай нея като болезнена пришка, която те кара да вървиш по различен начин, разранена кожа, която гледаш да не докосваш.

В онзи първи ден, когато дойде да я извика да отиват на училище, го беше накарала да чака в двора, докато гневът се надигаше в нея. Как смее? За кого се мисли?

— Съжалявам, Били, няма да дойде — дочу гласа на Мама откъм вратата и го видя тогава от скришното си място до прозореца на спалнята как вдига поглед нагоре с гузно изражение.

— Не очаквай да върша мръсната ти работа вместо теб — сърдито й беше казала Мама, когато Ела слезе по стълбите.

— Не очаквам. Просто не му обръщай внимание, мамо. Не е твоя работа.

Мама беше въздъхнала и се зае да сгъва кошница копринени шалове, тъжно поклати глава и мълчаливото й неодобрение, целенасоченото движение на ръцете й Ела понесе по-трудно от всичко останало.