Софи Никълъс - Роклята

Преди двайсет години. И повече.

Цял един живот.

Отвън котка с оранжево-кафяв цвят се протягаше на паважа и си играеше със светлината между лапите си.

Фабия провери последните детайли, добави ваза с божури, любимите й, стегнатите розови юмручета тъкмо започваха да разцъфват. Премести един от манекените леко вляво, под светлината. Така беше решила да изложи различните тоалети за търга, кафтанът на „Дона Каран“ беше съчетан със златни сандали с цяла подметка и огромни слънчеви очила, двете рокли, които беше ушила специално като свой принос, и разбира се, най-важната дреха на витрината, копринената светлобежова рокля на Джийн Къшуърт.

Отвори касата. Да, наскоро зареденият зелен малахит лежеше на сигурно в чекмеджето, скрит под купчина медни монети. Зачуди се дали ще има време за нещо дребно, допълнително. Знаеше, че не бива. Но нали наоколо нямаше никого, а и какво толкова можеше да стане?

Извади сребърно огледалце изпод тезгяха и улови слънчев лъч с него. По белия таван затанцува колеблив диск светлина.

— Здравей! Извинявай, че малко закъснях!

Манди крачеше опитно по паважа с жълти обувки с цял ток, ръчната й чанта се люлееше, увиснала в сгъвката на лакътя й, в ръцете й опасно се клатушкаха два подноса.

— Извинявай, Фабия. Току-що ги довърших! — тя отгърна кърпата, с която беше покрила тавите, и отдолу се показаха редици малки кексчета с розова и бяла глазура, всяко украсено с миниатюрно златно листенце. — Какво ще кажеш?

— Идеално! — ахна Фабия, върна огледалцето под тезгяха и стисна ръцете на Манди в своите. — Изключително. Толкова ти благодаря, Манди. Между другото, изглеждаш абсолютно… ами вкусно! Все едно самата ти си кексче!

Младата жена се усмихна с трапчинките си.

— Нали не смяташ, че е прекалено?

Приглади опънатата си назад коса, прокара ръце по прилепналото розово бюстие на роклята си и изтръска богатата пола.

— В никакъв случай. Казах ти, че тази рокля е правена за теб. Щом я видях, го разбрах — Мама потърка между пръстите си гънка от меката розова коприна и въздъхна. — Този плат те съдържа в себе си. Целият. Като… като специална съставка в твоите смеси — тя се усмихна. — Но ми харесва и какво си направила с обувките. Жълто и розово — като маслена глазура — После присви закачливо очи, преструвайки се на възмутена. — Но чакай малко! Познавам тази чанта! Прекрасно. Просто прекрасно. Но обувките не са от мен, нали? — Мама повдигна вежда.

Манди се изчерви.

— Намерих ги на гаражна разпродажба. Не можах да устоя.

— Брава — засмя се Фабия. — Жена точно по вкуса ми.

Стисна лекичко ръката на Манди и за да се разсее от притесненото усещане, което започваше да пърха в нея, се зае да вади кексчетата от тавите и да ги подрежда по подносите от цветно стъкло.

— Фабия… — отново се изчерви Манди и закърши нервно ръце. — Трябва да ти покажа нещо. Отдавна исках да го направя, но…

Бръкна в чантата си и извади дебела пачка писма, завързана с дебела черна панделка.

Фабия избърса длани. Почеркът беше стегнат и уверен, идеално оформен и нанесен със замах върху дебелите кремави пликове. Прелисти ги. Писмата бяха поне дузина.

— Намерих ги в джоба на роклята — обясни Манди. Червено петно пълзеше по шията й. — Много ми е неудобно. Трябваше да ти кажа по-рано. Но исках да ги прочета. Не можах да се сдържа… Ти ми каза, че жената, чиято е била роклята, е била невероятна личност, и толкова ми се искаше да узная повече… но сега се чувствам много виновна.

Фабия пое писмата и погали хартията.

— Не се тревожи. II аз бих сторила същото.

Забеляза, че клеймото на горния плик беше от 1940 година. Не беше ли това същата дата, толкова грижливо записана в дневника на Юстейша: Дневна рокля. Купена от „Селфриджис“, Лондон, за обяд с P.?

От плика измъкна само един прегънат лист.

Скъпа мая, започваше писмото.

Толкова се радвам, че те видях, било то и за този откраднат час заедно. Изглеждаше лъчезарна както винаги, най-скъпа Ю. По-прекрасна не те бях виждал досега. Не мога да си избия този твой образ от главата си. Ти, седнала там, сред порцелана и дреболиите, сред онези гадни суфлета и ужасните жени, които бъбреха само празни приказки. Беше като същество от друг свят, от друго време и аз се почувствах като най-големия късметлия на земята, защото седя до теб.

Затова просто не мога да приема решението ти, скъпа. След като вече си част от живота ми — част от мен — не знам как да живея без теб. Трябва да сме заедно, Ю. Просто трябва.