Софи Никълъс - Роклята

Сега Ела чакаше до прозореца в спалнята. Знаеше, че той ще дойде. Усещаше дъха му по тила си, допира на лепкавите му бели пръсти.

Когато той влезе в двора, краят на черното му палто — повдигнат от внезапен порив на вятъра, тя беше готова. Отдръпна се леко назад, полускрита от завесите, и гледаше.

Така имаше идеален поглед към лицето на госпожа Къшуърт, облегнала се на ръката му, пристъпваща леко по паважа със сребристите си сандали с каишка.

Видя как устата на Джийн Къшуърт се изкриви, чу писъка й, видя я как се препъва и връхлита слепешката в магазина.

Жуженето на гласовете утихна. Останаха само слабите акорди от акордеона на френската песен, която звучеше от уредбата.

После се изви пронизителен, ясен глас:

— Роклята ми! Как смееш? Би ли могла да ми обясниш, ако обичаш, какво прави моята рокля на твоята витрина?

Когато Ела стигна основата на стълбите, първото нещо, което видя, беше сребрист сандал в средата на магазина. Сребърен сандал с червена подметка. Червената подметка изглеждаше противно. Напомни й за отрязан език.

Спря, мушна пръсти под каишката за глезена и подаде сандала на госпожа Къшуърт, която тропаше с босото си краче като дете, изпаднало в бясна криза. Жената взе обувката и пак я метна на пода.

Магазинът беше пълен с хора. Мама бе пребледняла, стиснала с една ръка ръба на тезгяха. Акордеонистът продължаваше неизбежното си лековито кресчендо, докато Дейвид не прекоси стаята и не изключи уредбата.

— Е? — гласът на Джийн Къшуърт беше като ръждиви бръснарски ножчета, очите й бяха присвити. — Настоявам за обяснение. Как си докопала роклята ми? Сигурно си я откраднала. А как… Как, за бога… О, сега разбирам! Сега разбирам. Да, сигурно си я взела от гардероба ми в деня на партито!

Ела гледаше Мама, видя как владееше изражението си. Мама се озърна, видя, че всички я гледат, въздъхна и вдигна чашата си към Джийн.

— Брава — каза. — Поздравявам те. Блестящо изпълнено.

Ела видя, че хората свеждат погледи към пода, пристъпват от крак на крак, споглеждат се. Момичето от „Брайтуейтс“ зяпаше Фабия с поруменяло лице. Жената от магазина за обувки в Питъргейт вече се промъкваше към отворената врата.

— Какво искаш да кажеш? — Джийн Къшуърт вече крещеше, лицето й почервеня, косите й се измъкваха от грижливо направения кок и тя се отказа да се преструва, че се владее.

Обърна се към Пайк.

— Джо. какво иска да каже? Подиграва ли ми се? Това ли прави, тази… тази уличница, тази евтина никаквица…

— Извинете, но стига вече — Дейвид вдигна ръка и пристъпи в центъра на магазина.

— Дами… и господине — поклони се към Пайк. — Ако благоволите да ни изтърпите, сигурен съм, че за нула време ще оправим това дребно неразбирателство. Но наистина, госпожо Къшуърт, не мисля, че има нужда да се прибягва до…

— До какво точно да се прибягва, докторе? — прекъсна го Пайк с блеснали очи. — До малко неудобни истини? Най-сетне някой да го каже, както си е.

— Както си е? — невярващо повтори Дейвид и Ела видя как ноздрите му се разшириха, колосаната му бяла вратовръзка се люшна нагоре-надолу от усилието му да овладее дишането си.

— Дейвид, моля те. Наистина. Няма смисъл — вече говореше Мама. — Госпожа Къшуърт вече е решила…

Но сега я прекъсна Били. Ела не беше забелязала, че той стои до Манди, до подножието на стълбите.

— Госпожо Морено — започна той. — Може ли да попитам как се сдобихте с въпросната рокля?

Точно така го каза — спокойно, уверено, като телевизионен следовател. Ела за малко да се изсмее с глас. Мама му се усмихна снизходително.

— Били, тези хора изобщо не се интересуват…

— Просто отговорете на въпроса, госпожо Морено. Ако обичате, разбира се.

— Ами — каза Мама — ти знаеш как я получих, Били. Катрина ми я донесе. В пакет с много други неща. Разбира се, аз нямах представа, че роклята е… — замлъкна тя.

В стаята се разнесоха ахкания и настъпи раздвижване, докато хората осмислят тази информация.

— Катрина значи — попита Били, закрачи из стаята, повдигнал вежда, и се заоглежда театрално. — А тя къде е?

— Дъщеря ми си е у дома с настинка- каза Джийн Къшуърт. — Това е възмутително! Дано не намеквате… И чакайте малко — Жената бясно се огледа из стаята. — Да, права съм, нали? Това е моята „Дона Каран“, нали така? И украшението за глава от сватбата ми, за бога! Половината от този проклет търг е с неща от моя гардероб. Това е нелепо! Явно искате да ме направите за посмешище.

Мама погледна Били и вдигна ръце с длани към тавана, жест „казах ли ти“. Но Били продължи.