Софи Никълъс - Роклята

— Съжалявам, госпожо Къшуърт, но защо госпожа Морено да лъже за това? Боя се, че не виждам никакъв мотив. Може би вие ще обясните…

Ето сега, помисли си Ела. Мислите й вече летяха напред. Знаеше точно какво ще направи сега Пайк.

Гледаше почти като на забавен каданс как Пайк се извърта на пета й я посочва с пръст, челюстта му потрепва, дългият му пръст се тресе в идеална имитация на праведен гняв.

— О, аз мога всичко идеално да обясня — каза с очевидно задоволство. — Тя е била. Онова момиче там с невинното си изражение. Това момиче е откраднало роклята ти. Хванах я на партито да рови по джобовете на хората в гардеробната. Опитах се да съм снизходителен. Казах й, че ще я пусна само този път, но явно се е промъкнала на горния етаж и е преровила и гардеробите.

Били фиксира Пайк със студено изражение. После сведе поглед, за да събере мислите си. Когато пак вдигна очи, физиономията му беше като маска.

— Отправяте много сериозно обвинение, съветник — каза спокойно. — Затова предполагам, че имате доказателства, че Ела е откраднала тези неща? Все пак, простете, но защо да ви вярваме? И не мога да се отърся от мисълта, че това не е никак логично. Защо Ела да краде рокли и да ги дава на Катрина? Няма никаква логика.

— О, размърдай си мозъка! — Пайк вече съскаше през зъби. Ела видя как от устните му хвърчат дребни пръски слюнка. — Катрина няма нищо общо с това. Чисто и просто са те забаламосали. Не мислех, че си чак такъв идиот.

Сега беше ред на Ела. Усещаше как се надига и надига в нея горещата червена форма на гнева й, но сега, с тази едничка дума „идиот“, най-сетне избухна. Проби повърхността и се разля. Тя усети прилива му в цялото си тяло.

Чу се как казва много спокойно, много ясно:

— Той лъже. Нищо не съм откраднала. Отидох да взема кърпичката на Мама от палтото й. Този мъж ме нападна. Бръкна под полата ми и… опита се да… направи неща, които не искам да описвам. Само защото ги хванах…

Улови погледа на Джийн Къшуърт и видя неприкрития ужас, пропълзяващ по лицето й.

— Хванах ги заедно — продължи момичето. — Тези двамата. Съветник Пайк и госпожа Къшуърт. Видях ги да правят неща, които бяха… които не биваше да правят. И той разбра, че съм ги видяла, затова ме проследи.

Настъпи шокирано мълчание.

Сребърният сандал с червеното остро езиче й се плезеше от средата на стаята.

Ела не изчака да чуе какво ще каже Пайк. Изтича от магазина и се втурна да бяга.

Фабия последва Били, промъкваше се по улиците през хората, които вървяха към гарата или се прибираха у дома при семействата си за чаша вино, за вечеря.

Дъщеря ми, мислеше си Фабия, горката ми дъщеря. Как те разочаровах. Усети ужасна болка в себе си.

—Трябва да я намерим, Били — каза. — Не бива да остава сама.

Били беше стиснал устни, раменете му бяха приведени напред с мрачна решителност. Фабия го остави да я хване за ръка и да я задърпа след него. Усещаше яростта му в здравата хватка на пръстите му.

Стигнаха реката и Били рязко зави наляво, нетърпеливо разрита гъските, които се мотаеха в краката им, продължи нагоре по течението бързо, по-бързо към най-високите дървета и новия мост.

Хората се разхождаха покрай реката, вървяха към града. Велосипедисти с флуоресцентни якета извиваха рязко кормилото си, когато хората стъпваха по велосипедната алея. Били ги подмина и продължи напред.

И ето я и нея, седнала там, полускрита във високата трева, притиснала колене към гърдите си, обвила прасците си с ръце, отпуснала брадичка, загледана в реката.

Фабия се затича към нея, краката й с обувки на висок ток се хлъзгаха по влажните пътеки, прорязали тревата.

Ела я чу. Обърна се и Фабия видя лицето й, зачервено и набраздено от сълзи. Клекна сред тревата и я прегърна силно, като галеше косата й.

— Тезора . Моята Ела-исима. Съжалявам, толкова съжалявам.

Усети как Ела се разплака в прегръдката й, дишането и се накъсваше от ридания. Коленичи и я притисна колкото можеше по-силно към себе си.

— Ела. Госпожо Морено. Може ли?

Били стоеше по-назад, чакаше под дърветата. Сега Ела видя как пристъпва, прокарва пръст по яката си с несигурно изражение.

Кимна му, опита се да изкриви лице в усмивка.

— Били… съжалявам, че…

— Ще се видим после с вас — каза Фабия. — Били, погрижи се да се върне у дома в безопасност. Не се бави много, карина .

Били се тръшна на речния бряг и заскуба тревата с пълни шепи. Ела виждаше, че ръцете му треперят.

— Били — опита отново да го повика. — Толкова съжалявам. Аз…