Софи Никълъс - Роклята

Мама се обърна, погледна я и издаде онзи щракащ звук с език.

— Сериозно? И къде ще отидеш, тезора ? Къде ще живееш? При Били и семейството му? Мислиш, че ще те приемат ли? Мислиш ли, че ще искаш да си там утре, след седмица, след две седмици? Когато обидите се засилят и започнат да те обвиняват за всяка дреболия, която се обърка в този град? Мислиш ли, че Били ще може да те пази всеки ден, по цял ден, завинаги?

— Да — отвърна Ела. — Мисля. Всички мразят Пайк. Поне всички хора, които имат значение. А Дейвид? Той вече каза, че може да живеем при него. Иска да се ожени за теб, мамо, за бога! А ти го обичаш, знам, че е така. Всичко това е само защото те е страх.

— Ела, не се чуваш какво говориш. Дори не знаеш какви са причините.

— Тогава ми ги обясни, мамо. Обясни ми защо си толкова уплашена, защо смяташ, че трябва да бягаме. Защото аз не разбирам.

— Казах ти, има неща, които не мога да обясня. Неща, които не е нужно да знаеш.

— О, мамо. Не знам какви ги приказваш!

Ела удари с юмрук възглавницата. Чувстваше, че й е горещо, че е уморена, ядосана.

— Не разбираш ли? Не може да ми съсипеш живота само защото не ти стиска да останеш тук!

— Да ти съсипя живота? Тц . Допреди шест месеца тези хора дори не ги познаваше. Не искаше да идваме. Трябваше да те завлека насила…

— Да, знам. Но тъкмо започнах да свиквам. А сега искаш да го направиш отново. На кого му пука какво мислят хората за мен? И без друго все това си говорят. Ще вярват в това, в което искат да вярват. Вече не ме е грижа. Не би трябвало и теб да те интересува, мамо.

Скочи от леглото и се метна към прозореца, където застана, загледана в дворчето, в покривите и в гълъбите, които си гукаха един на друг.

Опита се да отпусне съзнанието си. Струваше си да опита. Ако можеше само за няколко мига да влезе в мислите на Мама, да се настрои на вълната им, да разбере какво си мисли… Но нещо й пречеше. Нещо я блокираше.

— Ела.

— Да, мамо?

— Дори не си го и помисляй. Усещам какво правиш. И трябва да те предупредя. Нищо няма да постигнеш. Някои неща не са твоя работа. Така че просто ме остави на мира, ясно?

Отвън, от „Грейп Лейн“, долетя шум, после гласове и Били се появи в дворчето, стиснал ръката на Катрина. Тя се опитваше да се освободи, ръгаше го с рамо в ребрата, но той не я пускаше.

— Ел — извика момчето. — Пусни ни. Катрина иска да ти каже нещо.

Ела усети ръката на Мама на рамото си да я избутва нежно. Фабия се наведе през прозореца:

— Били, моля те. Няма нужда. Върви си. Само ще влоши положението.

Но Ела вече препускаше надолу по стълбите, отключи вратата, Били бутна грубо Катрина през прага и застана зад нея, препречил изхода.

— Хайде сега — каза. — Говори каквото трябва да говориш.

Катрина изсумтя. Навири брадичка и завъртя очи към небето.

— Всичко беше просто шега — каза. — За бога, нямах никакво намерение да става така.

Били я мушна с пръст между лопатите.

— Не, не това. Не затова дойдохме тук. Хайде. Кажи го.

— Я по-спокойно! — изсъска Катрина. Скръсти ръце и впи поглед в Ела.

— Съжалявам. Бях ядосана. Не исках да забърквам майка ти или теб в неприятности. Просто исках да си го върна на нея. Защото никога не е с мен. Ти имаш късмет, Ела, с такава майка. Моята не дава пукната пара за никого освен за себе си. Исках да я заболи. Затова взех тъпите й рокли.

Ела я наблюдаваше внимателно. Усещаше и чуваше Сигналите. Пукаха около нея с цвят на пламък. Лъже. Не й вярвай.

Катрина въздъхна и отпусна ръце, сякаш и тя ги беше чула.

— Виж, това е истината, Ела. Честно, това е. Съжалявам.

Наистина.

Обърна се към Били с ръце на кръста.

— Видя ли? Казах ти, че идеята е тъпа. Че никога няма да ми повярва. Просто не иска да ме изслуша.

Вътре в себе си Ела усети сигурност, която досега не беше изпитвала. Учеше се да вярва на това, което й казваха Сигналите.

— Знам, че лъжеш, Катрина — започна бавно. — Никога не си ме харесвала. Не истински. А и историята ти няма никаква логика. Можеше да изхвърлиш роклите на боклука, да ги нарежеш на парченца, да ги дадеш на бедните. Не беше нужно да ги носиш тук.

— Да — каза Били. — И аз не разбирам. Защо го направи? На Ела? На госпожа Морено? Какво са ти сторили?

Катрина извърна поглед и се загледа през прозореца. Изглежда, си задаваше същия въпрос.

После изведнъж лицето й се сгърчи. Устата й се изкриви и тя скри лице в ръце.

Ела видя, че момичето не се преструва. Сълзите бяха истински. Но Били въздъхна нетърпеливо.

— О, спести ни потоците сълзи, Катрина. Ще трябва да се постараеш повече. По-добре кажи точно какво се случи.