Софи Никълъс - Роклята

— Това копеле! — обърна се момчето към нея. — Аз… Ще го убия наистина. Кълна се. Ще го убия… Този недодялан мерзавец!

В този миг погледът му срещна нейния и тя усети как старият смях започва да се тълпи в ъгълчетата на устата й.

— Недодялан — каза. — Помниш ли? Недодялан?

После смехът се заизлива от нея. Обхвана цялата й вътрешност, изскочи измежду устните й и се понесе кънтящ и звънтящ по речния бряг.

Били я гледаше, сякаш е полудяла. Но тя не можеше да спре. Не можеше да се сдържи.

— Всичко е наред, Били — успя да каже задъхана. — Наистина. Всичко е наред…

Вдигна ръка и погали бузата му.

Той трепна. Затвори очи.

— Недей, Ел. Моля те. Недей.

— Но аз искам — дочу тя гласа си. — Разбираш ли, винаги съм искала.

Той я погледна отново, задълго спря изпитателния си поглед върху нея, след това взе ръката й в своята й я погали нежно и колебливо. Тя усети топлината да се разлива в тялото й, когато той вдигна ръката й и притисна дланта й към устните си, после ръцете му я обгърнаха и я притеглиха към него. Тя усещаше как сърцето му бие лудешки в гърдите.

Чувстваше реката около тях, Сигналите трепереха в гърлото й, в краката й, когато повдигна лице към неговото и двамата потънаха в целувка.

Фабия се облегна на огромния разкривен ствол на кестеново дърво. Гледаше реката, която тук беше широка, бързотечна, с кафява като торф вода. Представи си дъжда, който вали над хълмовете и бавно, настойчиво напредва по земята и под земята, процежда се през полята и слоевете камъни, бълбука по канали от плоски скали, вихри се около издути дървесни стволове, после изчезва под повърхността и отново се появява тук като това силно течение, което лети напред, винаги напред, помита всичко по пътя си, пръст, стръкчета, клони, дребни кости на животни и птици, набира сили, носи се без умора към следващите градове, към морето.

Фабия мислеше, че разбира какво е усещането да си част от тази река. Знаеше защо Ела обича да плува и може да прекарва във водата по цели часове.

Напорът в нея, дългото, мрачно теглещо чувство, изстреляло я от магазина в бяг след Ела, накарало я да загърби всичко, дори Дейвид, не се беше уталожило. Сега я подтикваше напред като много гласове, които говорят едновременно. И въпреки че опитваше да не слуша, гласовете се усилваха, ставаха по-настойчиви и ги чуваше как й говорят с лекото шумолене на тревата и вятъра сред листата над главата й и с шума на реката, притискаща гладките си страни в бреговете.

Беше ясно, здраво, мускулесто, толкова по-голямо от нея. Усети как тялото й вече поддава.

Сети се за Дейвид, за ужасеното му изражение, когато чу думите, онези ужасни думи, откъснали се от устата на Ела, потънали в тишината.

Сети се за онези думи — уличница, никаквица, крадла, пипаше ме — пръснати в магазина, останали там, където ги зарязаха. Сега, през идните седмици и месеци, щяха да клечат в сенките, да покриват ярките платове, везалите шалове, блясъка на кристалите и напетите, да покриват всичко с фин слой прах и всичко изведнъж щеше да започне да изглежда евтино, безвкусно, негодно.

Може би никой нямаше да забележи, нито да знае, че думите са там. Но тя щеше да знае. Тя, Фара Джобрани, както беше истинското й име, името й, дадено й от собствената й майка. Помисли си за всички останали красиви и силни думи, които беше пришивала към шевове и закопчалки, и как в момента ги носят жени из целия град в копринените подплати на джобовете, в извивките на ръкава и в обърнатите подгъви.

Беше се провалила. За нищо не ставаше. Беше допуснала дъщеря й да бъде докосната от нещо толкова ужасно, че нямаше дума на света, която да го изрази. Беше предала Енцо и обещанието си към него.

Има друг начин, друг начин, прошепна вятърът.

Но тя упорито тръсна глава. Не, нямаше да се откаже.

Гледаше Били и Ела сега, допрели глави един до друг, виждащи единствено другия, и притисна ръка до сърцето си. Някъде отдолу, под слоевете сатен, под шевовете и блясъка беше истинското сърце на Фара Джобрани. Мислеше за него като за божур, цвете, което през последните няколко месеца бавно беше започнало да се разтваря и сега — да, усещаше го вече повяхваше, ронеше листенцата си едно по едно, затваряше се като юмрук.

Били беше добро момче и скоро, много скоро щеше да се превърне в добър мъж, мил мъж.

Точно като Енцо. Точно като Дейвид. И това беше просто още една причина да не могат да останат тук.

Обърна се и тръгна по течението на реката, връщаше се по стъпките си, видя как градът изплува пред погледа й, стените и кулите, оформени преди толкова време, които все още щяха да са тук и утре, и вдругиден, и деня след това, и дълго след като Фабия, Ела, Дейвид, Били, Джийн Къшуърт и Пайк вече няма да ги има. Защото един ден всички щяха да изчезнат. Да потънат обратно в кафявата земя, да се вплетат отново в корените и реката.