Софи Никълъс - Роклята

Фабия приключи със сгъването на последната блуза. Беше любимата й, тъмносиня, което винаги е лесен за носене цвят, и се усмихна, като се сети, че дори Ела с нейния вкус към тъмните цветове щеше да я одобри. Фабия харесваше якичката и широките маншети с копчета, харесваше и че някой ги беше поръбил търпеливо, внимателно с дребен кръстат бод в кремаво. Но най-вече й харесваше начина, по който материята галеше ръцете й и спомена за нея, толкова мека и гъвкава, по голата й кожа.

Беше я облякла за последно при пътуването до Лондон с Дейвид. Седяха във вагон-ресторанта на първа класа, тя вече беше леко пийнала, в девет сутринта, с две чаши пенливо вино. Гледаше как нивите се редят край релсите и се чувстваше все по-лека, сякаш най-сетне загърбваше миналото. Представяше си, че е в един от любимите си филми — като Мерилин или Одри, или може би Джейн, пътува към друг живот, нов живот, в който нищо друго нямаше да има значение освен този момент. Усмихна се на Дейвид и улови отражението си в прозореца на влака. Като че ли щеше да продължи напред, усмихната, а призракът й, тъжната й част, бледата й част, оставаше все по-далеч назад, докато не изчезне напълно, разтворен като дърветата и полята в зелена мъгла.

Фабия въздъхна. Чуваше от магазина долу да долитат риданията на Катрина и кожата й запари от раздразнение.

Защо това момиче им причини тези неща? Не можеше да разбере. Знаеше, че Катрина е нещастна. Отдавна го знаеше и дори й беше мъчно за нея. Но да направи такова презряно нещо. Непростимо.

А и защо сега се беше домъкнала в магазина? Били беше добро момче. Опитваше се да помогне. Но нищо нямаше да постигне. Нещата бяха стигнали твърде далеч.

Уличница, нелепо, никаквица . Фабия чуваше тези думи отново и отново, докато подравняваше маншетите с подгъва, приглаждаше ръкавите и поставяше синята блуза в куфара. Почувства как думите влизат в тялото й отново и отново с острите си връхчета.

Умът й се отнесе към пакета писма на Юстейша.

Затова просто не мога да приема решението ти, скъпа… Трябва да сме заедно, Ю. Просто трябва…

Но накрая не бяха останали заедно, нали? Някои неща просто бяха невъзможни. Юстейша Бедоус беше направила своя избор. Беше останала неомъжена цял живот. Фабия не знаеше цялата история, но се досещаше. Понякога се налага да вземеш такова решение, ако искаш да бъдеш верен на принципите си. Лесно е да се влюбиш в някого. Важното е какво се случва след това. И щом Юстейша е успяла да вземе трудно решение, значи, можеше и тя.

Освен това не познаваше Дейвид достатъчно дълго. Само от пет месеца. Както винаги повтаряше на Ела, не бива да даваш тюленовата си кожа, кожата си на шелки, на първия срещнат.

Започна да подрежда шалове върху куфара — нейния „Ермес“, нейния „Шанел“, ленти деликатна коприна и памучни квадрати с ярки десени.

Риданието от долния етаж се беше превърнало във виене. Езикът й издаде цъкащия звук. Беше прекалено, просто прекалено. Щеше да слезе и да сложи край още сега.

Застана на стълбите и се спря за миг с ръка на парапета, наострила уши.

— Тя ме накара да го направя — Катрина вече хълцаше, гласът се губеше между подсмърчанията. — Тя самата ми каза да оставя пакета. Просто разни стари неща, каза. Разчиствах си гардероба. Може би госпожа Морено ще ги използва. Не знаех. Наистина, Ела, Не Знаех Нищо. Не знаех, че си я видяла с Пайк. Знаех, че се виждат зад гърба на татко, разбира се. Но тя винаги си имаше някого под ръка, много мъже…

— Но защо излъга, когато те попитах? Защо не ми каза, че майка ти е виновна?

Гласът на Били звучеше твърдо, равно, невярващо.

— Защото не исках хората да разберат колко е зле. Срамувах се, като си помислех, че може да е планирала толкова ужасно нещо. Не исках да го призная дори пред себе си. А и тя ми е майка все пак. През половината време не знае какво прави. Тъпкана е с хапчета до козирката и пие, когато не бива. Мислех си, че ще ми е благодарна, че съм я покрила, че съм поела вината. Мислех, че ще започне да се държи по-добре с мен, да се интересува повече. Но не стана така. Вече разбирам. Мисля, че не е на себе си. Откакто брат ми… Оттогава се промени. Мисля, че има нужда от помощ.

Фабия притисна ръка до стената, за да се задържи права. Започна да слиза по стълбите много, много бавно.

Видя как Катрина заравя лице в ръцете си, видя как цялото й тяло се тресе неконтролируемо.

— Катрина — каза, момичето спря и я погледна измежду пръстите си, тогава риданията и треперенето започнаха отначало.