Софи Никълъс - Роклята

— Ако търсиш доктор Картър, току-що се разминахте. Излезе преди десетина минути — и тя кимна към мястото, където Дейвид си паркираше колата.

— Благодаря — отвърна Ела. Не знаеше какво да прави. Може би да остави бележка. Бръкна в чантата си за лист хартия.

Съседката вече беше тръгнала по улицата. Ела я чу как гука на бебето в количката. Опита се да не си представя какво ли е да се живее тук, в тази красива спретната къща, на тази хубава приятелска улица с Мама и Дейвид.

Реши да иде пеша до хирургията. Може би ще го намери там.

Тръгна наляво през парка в края на улицата и продължи напред, през моста, където онази нощ бяха седнали с Били, нагоре по стълбите, стигна до главната улица с постоянния й поток коли.

Бяха изминали само две седмици, но вече й се струваше ужасно отдавна. Помисли си за Били и усети познатото пърхане в стомаха си. Не му беше казала, че заминават. Все още не.

Като по команда телефонът в джоба на якето й завибрира. Съобщение от Били: Къде си? XXX

Тя преглътна. Нямаше да се разплаче. Нямаше да го допусне.

Толкова беше потънала в мислите си, крачейки към хирургията, че за малко да не види. Горе, вляво, пред къщата на Катрина нещо жълто светеше между дърветата. Тя приближи.

Да, точно както си мислеше. На алеята беше паркирана линейка с отворени врати. Ела се затича натам, камъчета влизаха в сандалите й и я забавяха.

Точно тогава от входната врата на Катрина пред носилката излезе Дейвид и се наведе да помогне да спуснат колелата по стълбите.

— Дейвид!

Той се обърна.

— Ела? — вълна на тревога премина през лицето му. — Всичко наред ли е? С майка ти?

— О, да. Да. Тя е… — Ами добре е, предполагам. Теб търсех. Какво се е случило?

От носилката се разнесе стенание. Ела различи отпуснато тяло под червеното одеяло, лице с кислородна маска. Хората от линейката — мъж и жена — забутаха носилката към автомобила, мъжът държеше система с някаква бистра течност над главата.

Дейвид хвана ръката й и я заведе встрани.

— Майката на Катрина. Повикаха ме преди петнайсет минути. Казах на Греъм да се обади за линейка веднага. Дойдоха много бързо. Пристигнахме по едно и също време.

— Но какво е станало?

— Още не знам. Дори не бива да разговарям с теб за това, ок? Мисля, че е свръхдоза. Греъм я открил припаднала на пода в хола. Пила е много. Взимала някакви лекарства.

Катрина се показа на вратата, Греъм стоеше зад нея с ръка на рамото й. Момичето изглеждаше замаяно и пребледняло. Погледна към Ела и се усмихна немощно. Ела й помаха.

— Ще се оправи ли?

— Би трябвало — отвърна Дейвид — Греъм я чул как пада, така че е реагирал незабавно. Сега е на ръба на безсъзнанието, дишането й не е зле. Добре се оправят с такива неща. Надявам се скоро да я стабилизират.

Катрина и баща й влязоха в линейката.

— Ти ще отидеш ли с тях?

— Не, нищо не мога да направя. Ще се обадя по-късно да видя как е.

Гледаха как линейката потегля с пуснати светлини. Дейвид извади ключовете за колата от джоба си.

— Е, каза, че си търсела мен. Да те закарам?

Когато Фабия ги видя да слизат от колата, разбра, че се е случило нещо. Лицето на Ела беше сериозно и вглъбено. Дейвид изглеждаше нервен, сякаш не искаш да идва тук.

Пръстите й като че ли бяха станали непохватни, докато отключваше и отваряше вратата.

— Какво има? Какво се е случило?

Дейвид се прокашля.

— Само докарах Ела — каза и задрънча с ключовете от колата. — Не се притеснявай. Няма да ти се пречкам.

— Госпожа Къшуърт — избъбри Ела с пресекващ глас. — Опита се да се самоубие, мамо. Закараха я в болницата. Виждаш ли? Никой няма да й обръща внимание. Съвсем е изкукала.

Фабия все едно ги наблюдаваше от много далече. Видя тревогата по лицето на Дейвид.

— Ела, не сме сигурни, че е опитала да се самоубие — бавно уточни той. — Не бива да приказваш такива неща.

Фабия я видя как го поглежда с големите си синьо-зелени очи. Очите на баща си. Фабия вдигна поглед към Дейвид. Ръката му лежеше на рамото на Ела. Видя нещо да преминава между тях. В погледа, който си размениха, имаше нещо толкова нежно, с такова разбиране, че Фабия усети как отстъпва.

— О, влизайте и двамата — възкликна и се обърна към Дейвид. — Моля те? Ще влезеш ли?

Тогава рукнаха и сълзите. Заляха я като вълна и вече не виждаше нищо пред себе си.

— Трябва да знаете — каза Мама, сядайки на кухненската маса, — че никога не съм разказвала това на друг. Много ми е трудно, Ела, да ти разкажа това. Все още не знам дали постъпвам правилно.