Софи Никълъс - Роклята

— Мръсна арабка! Върви си! — крещяха, подадени от колите си, когато вървях по улицата с пазарските чанти.

Понякога ми отправяха предложения, искаха секс, сякаш бях проститутка, после плюеха в краката ми, щом откажех, наричаха ме надута, която си мисли, че е по-добра от тях.

Сприятелих се с една жена, живееше един етаж над нас. Държеше се много мило с мен. Каза ми да не им обръщам внимание. Каза, че не познават друг живот. Че корабостроителниците и леярните затварят, а те не са достатъчно квалифицирани, за да работят новите видове работа — в кол центрове, офиси, такива неща. Затова се настървяват и висят в кръчмите, където главите им се пълнят с глупости — Националния фронт, Националната партия…

След това вече мислех различно. Започнах дори малко да им съчувствам. Осъзнах, че може би късметлийката съм аз. Имах образование. Имах поне шанса за нещо по-добро. Но един ден…

Мама спря. Сведе поглед към ръката си в ръката на Дейвид, разтвори пръстите на другата си длан и ги сви в юмрук.

— Не е нужно… — започна Дейвид.

— О, напротив, нужно е — прекъсна го тя. — Вече съм почти в края. И после ще е свършило. Край.

Пое си дълбоко дъх.

— И така, един ден вървях през търговския център. Отивах да посрещна Енцо в края на смяната му. Прибирахме се покрай морето — точно преди вечеря.

Мама се усмихна при спомена.

— Да, много обичахме да правим така. Там беше хубаво. Въздухът е толкова свеж, че те прочиства. Забравяш всичко.

Помня, че онази вечер се бях постарала специално, за да изглеждам добре. Помня точно как бях облечена. Вече бях бременна в шестия месец и много се гордеех как изглеждам. Облякох лятна рокля, бяла на големи слънчогледи. Взех розова роза от вазата на кухненската маса и я втъкнах в косите си.

Имаше пряк път до хотела, в който работеше Енцо. Трябваше да се мине през търговски център. Не обичах да влизам там, винаги ме обземаше лошо предчувствие. Но оттам беше по-бързо. Заобиколният маршрут отнемаше много повече време.

Питала съм се безброй пъти защо просто не заобиколих. Но вече беше пет часът вечерта и повечето магазини тъкмо затваряха, а изходът беше точно до хотела на Енцо.

Те изникнаха внезапно. Все още не знам откъде дойдоха. Бях сама, вървях през търговския център и изведнъж ме наобиколиха петима или шестима в кръг — съвсем малко преди изхода.

— Я виж ти, какво си имаме тук? — каза единият. — Красавица!

Видях, че има дълъг белег по средата на бузата. В този момент разбрах, че съм в голяма беда. Никога не съм била по-уплашена.

Приближиха се още. Единият се протегна да пипне косата ми. Друг навря лицето си право в моето. Усещах алкохолния му дъх. Хвана едната ми гърда и я стисна толкова силно, че очите ми се замъглиха от сълзи. Мислех само за бебето в мен.

— Аха, харесва ти, нали? — попита и аз поклатих отрицателно глава колкото можах по-силно.

Повдигна брадичката ми с пръст, за да ме принуди да го погледна.

— Хей! Чухте ли? — извика към останалите. — Нашата чуждестранна госпожичка не ме харесва? Уха! Смята, че не съм достоен за нея? Може да хареса повече някой от вас!

Един от другите пристъпи и се опита да ме целуне. Устните му докоснаха ъгълчето на устата ми. Избутах го, но той ме сграбчи за ръката и силно я изви зад гърба ми, а друг пъхна ръка между краката ми.

Тогава гласът ми се върна. И се разкрещях с всички сили.

И всичко се обърка.

Един човек влетя, тичайки, в търговския център и веднага видях, че е Енцо. Сигурно ме беше чул да викам. Дали е разбрал, че съм аз, или просто е помислил, че някоя жена има нужда от помощ, никога няма да узная.

Спря, когато ме видя.

— Фара! — извика, защото тогава се казвах така. Дейвид, трябва да знаеш, че това е истинското ми име — Фара.

Дейвид кимна. Не изглеждаше много изненадан.

Мама продължи:

Когато видяха Енцо и го чуха да произнася името ми, мъжете отстъпиха на няколко крачки от мен.

— Това ли е приятелката ти, друже? Тази ли?

— Това е съпругата ми — спокойно отвърна Енцо. През цялото време гледаше мен. Не сваляше очи от мен. Извика ме с ръка да тръгна към него.

Много пъти съм се питала защо просто не избягаха. Може би се паникьосаха. Може би още не си бяха получили забавлението. Може би просто бяха твърде пияни, за да мислят какво правят. Не знам.

— Би трябвало да се засрамиш — каза онзи с белега. — Да чукаш мръсна арабка. Да й правиш дете. И без това са прекалено много. Множат се като зайци.

Енцо продължаваше да мълчи. Дори оттам, където стоях, виждах как потрепва мускулът на челюстта му от усилието, което полага, за да се овладее.