Софи Никълъс - Роклята

— Да — каза друг. — Сдаваш фронта, приятелю.

И се засмя със съвсем обикновен смях, а човекът с белега измъкна нож от джоба си, бърз като светкавица, и намушка Енцо в корема.

Ще прозвучи странно, но дори не беше агресивна постъпка. Толкова бързо, толкова небрежно, сякаш всеки ден правеше такива неща.

Енцо го погледна невярващо. Гледаше как мъжът измъква ножа. Гледаше как кръвта се разлива по корема му, как ризата му почервенява.

Лицето на Мама бе мокро от сълзи. Поизправи се на стола си, сякаш се стягаше, за да продължи.

— Енцо падна на пода в безсъзнание — каза с пресеклив глас — и никога повече не говорих с него. Помня, че откъснах презрамките на роклята си и опитах да спра кръвта. Притисках памучната материя към ризата му. Силно, по-силно. Но беше безполезно. Един човек, разхождащ кучето си, ни се притече на помощ. Повика линейка. Но докато дойдат, той беше загубил прекалено много кръв. Почина в операционната. Ножът засегнал важна артерия.

Мама погледна Дейвид.

— Разбираш ли сега? Вината беше моя. Той умря, защото ме обичаше. Така става, като се влюбиш в мен. Това се случва, когато обичаш мръсна арабка. Нищо хубаво не може да излезе от това.

Но позволи на Дейвид да я прегърне и да притисне главата й към гърдите си. Погледа ме над косите й. Протегна свободната си ръка към мен през масата. И аз я стиснах.

Тази сутрин пристигна писмо, надписано с познатия калиграфски почерк. Когато разгънах розовия лист на кухненската маса, от него изпаднаха две снимки.

Едната е снимка на Мама и мен. Другата е по-стара, избеляла и черно-бяла. Момиченце с бяла рокличка, застанало в градина. Величествена жена с панталони с висока талия и мъжка памучна риза държи момиченцето за ръка. Гледа право в обектива. В ъгълчето на устните й играе усмивка.

Обърнах снимката. На гърба й някой, чийто почерк не познавам, е надраскал с молив „Фара на 2 годинки“.

Опирам снимката в чашата ми за кафе и приглаждам писмото.

Ела-исима,

Исках да ти пратя тези снимки. Дейвид казва, че може да ги сканирам и да ти ги пратя по имейл, но нали ме познаваш, предпочитам да го направя по този начин.

Едната снимка, разбира се, е на мен и теб от последното пътуване. Нали беше забавно, тезора? И колко добре изглеждаме!!! Толкова, толкова се радвам, че ви видях. Не можах да повярвам колко е пораснал Грейс. И съвсем ти е одрал кожата!!! Досаждам на всеки тук, като показвам всички снимки, които направихме, а Дейвид все така настоява да ме нарича баба Фаб.

На другата снимка сме аз и любимата ми баба. Пристигна по пощата от Мадаар-Бозорг тази сутрин и много исках да ти я пратя. Защото на нея съм на почти същата възраст, на която сега е Грейс. Представяш ли си? Мадаар-Бозорг е вече на 97 години и както пише в последното си писмо, още всичко си й е на мястото. Да, тезора, исках лично да се увериш, че двете с Грейс произхождате от дълго родословие много силни жени.

Новата работа на Дейвид върви чудесно. Много му харесва животът тук — на мен също. Но все още се опитва да измисли как да отглежда розите си под калифорнийското слънце.

Непрекъснато си мисля за теб, тезора. Все така ми се иска да размислите и да се преместите тук. Толкова много ми липсваш. Но както казваш ти, Англия е твой дом по начин, по който така и не стана за мен. Важното е да си щастлива, карина.

Още едно последно нещо и после трябва да отивам да отварям магазина. Напоследък сме много заети, хората тук са луди по винтидж модата. Не мога да насмогна на дамите.

Вчера видях Катрина в „Лучия" на закуска! По-точно на брънч, както го наричат тук. Представяш ли си? Такова съвпадение. Отначало не можах да повярвам, че е тя.

Живее в Ел Ей с новия си съпруг филмова звезда. Той е ужасно елегантен — както и тя. Следващият й филм е драма за пирати. Катрина играе кралицата на пиратите. Изглежда, ще снимат в Нова Зеландия. Но специално ми заръча да ти пратя поздрави. Така че, тезора, обади ми се, когато получиш писмото.

Любящи поздрави от двама ни за Били, Грейс и теб.

Бачи,

Мама

Вдигам поглед от писмото и поглеждам бебето Грейс, което вече проявява признаци на нетърпение. Мърда с крачета и вдига дебелите си ръчички.

— Мама — казва. — Мама.

Усмихвам се, вдигам я и я подпирам на хълбок. Тя сбърчва нос и бута личицето си в извивката на шията ми. Мирише на бебе, препечени филийки, марсилски сапун и нещо, което не мога да определя съвсем точно — аромат, който е отличимо неин.