Софи Никълъс - Роклята

Дейвид хвана ръката й и внимателно я задържа. Погледна я кротко, с очакване, даде й възможност да намери подходящите думи.

— Ела, когато баща ти, Енцо, бил момче — започна Мама, — мечтаел да пътува до далечни страни. Каза ми, че като си играел, килимчето пред камината ставало вълшебно килимче. Сядал на него с кръстосани крака и му заповядвал да го отнесе до Испания, Индия, Китай, Турция. Но винаги бил особено любопитен към Франция.

Баща му имал албум с пощенски картички, които родителите му си разменяли през войната. Дядо му се бил във Франция, прекарал известно време в Париж и имало снимки на Айфеловата кула и на двойка, която се разхожда покрай Сена. Най-много му харесвала тази картичка. Небето било с лек розов оттенък. Веднъж ми сподели, че тогава си мислел, че небето в Париж винаги е с такъв цвят.

Така че щом пораснал достатъчно, Енцо — баща ти — заминал за Париж. Родителите му, разбира се, не искали да го пускат. Трябвало да остане да помага със семейния ресторант. Вече бил много добър готвач. Но той казал, че искал да се научи да готви и по друг начин, искал да научи повече за френската храна и за френското вино. Щял да си намери работа в някой от най-добрите ресторанти и после да се върне след няколко години да поеме семейния бизнес. Така им казал.

И така, както знаеш, Ела, аз се запознах с баща ти. Работеше като помощник главен готвач. Аз пеех и танцувах в същия клуб. Много хубав клуб, престижен — Фабия се обърна към Дейвид със сериозно изражение. — Изобщо не беше долнопробен. С много добра клиентела. Както и да е…

Опознахме се, както правят младите хора, и се влюбихме. Увлякохме се малко повече, в известен смисъл бяхме лекомислени. Аз бяха лекомислена.

Мама се изчерви и размърда на стола си.

— И така открихме много неочаквано, но за голяма радост — наистина беше много голяма радост — че очакваме теб, Ела-исима.

Но какво щяхме да правим? Енцо беше помощник-готвач. Печелеше много малко, съвсем малко повече от мияча на чинии. Държеше неприветлива стаичка на последния етаж на хотела. Не се допускаха жени. А аз бях танцьорка, живеех с другите момичета в пансион. Жилището беше част от договора ми. В момента, в който прекъснех работа, нямаше да има къде да живеем. Затова трябваше да направим нещо, и то бързо.

Един приятел на баща ти му разказа за хотел на южния бряг на Англия, където работел през лятото. Печелели се добри пари, каза, имало много работа и било евтино да се живее там. Баща ти уреди всичко още на другия ден.

Не искаше да се връща в Италия при семейството си. Още не. Не и докато не постигнеше нещо. Защото тогава баща му нямаше да може да му натяква: „Казах ли ти“.

Оженихме се същия уикенд, няколко седмици уреждахме визата ми и после се качихме на ферибота през Ламанша, висяхме на парапета, смеехме се и викахме към вълните по време на цялото пътуване. Всичките си притежания побрахме в две малки пътнически чанти.

Отначало беше трудно. Не беше каквото очаквахме. Хотелът беше стар и запуснат, но имаше постоянен стабилен приток клиенти. Можех да работя като камериерка, но баща ти не даваше и дума да се издума. Не ми позволяваше и пръста си да помръдна. Затова вложих цялата си енергия да създам дом. Открихме апартамент на приземния етаж, недалеч от морето, с дворче, аз оправих всичко и бяхме щастливи. Така се вълнувахме заради теб. Ела. Нощем лягахме, баща ти допираше устни до корема ми и ти говореше. Разказваше ти любимите си приказки.

Та така, да кажем, че в апартамента се чувствах в безопасност, щастлива, нищо не можеше да ни смути. Но отвън, в града, положението беше различно. Имаше проблеми. Нямаше много пари. Предприятията загиваха, магазините затваряха. Много хора пристигаха с лодки и влакове от Франция. Хора от Конго. Хора като мен от Иран. Хора от Сирия, Сиера Леоне. Някои се криеха в товарни контейнери, за да стигнат до Англия, или се вкопчваха под тежките камиони. Бяха отчаяни. Предполагам, че всички искаха по-добър живот. Лагерите в Кале бяха ужасни. Видяхме един, когато пристигахме. Центрове за задържане, така ги наричат, опасани с бодлива тел. Хората живеят като животни. Нищо чудно, че искаха да се махнат.

И така, в града имаше проблеми. Местните не бяха доволни, че пристигат толкова хора. Казваха, че им взимали работата. Нямаше значение, че с Енцо не сме незаконни имигранти. Имахме си паспорти и визи. Искахме само да работим усилено и да не ни закачат.

Хората в града виждаха, че не сме като тях. Или по-скоро, че аз не бях като тях. Енцо не изглеждаше много по-различно. Говореше прекрасен английски, почти съвършен. Но моята кожа беше толкова тъмна, косата ми — толкова черна, говорех със смешен акцент — тогава беше още по-зле — и бърках английските думи с френските, които бях научила.