Софи Никълъс - Роклята

За миг застинала там, в средата на улицата, с широко разтворени очи, с кръв по лицето, после се появил един мъж и я повлякъл обратно по земята, като я теглел за косата.

Мама видяла, че около тях се събира групичка хора и става все по-голяма. Една старица, забрадена с черен чадор, се изплюла върху жената и промърморила нещо. Друг мъж грабнал камък от улицата и го метнал по жената. Тя се свила, опитала да предпази лицето си с голи ръце. Паднала на мръсната улица и Мама я чула как нарежда:

— Моля те, моля те, Сафик, чуй ме, нищо не съм направила!

— Какво става? — попитала Мама.

— Навлякла е срам на семейството си — отвърнал таксиметровият шофьор и почесал брадичката си. — Какво да се прави? Вероятно ще я убият.

Седнала на задната седалка на таксито, гледайки как молитвената броеница на шофьора виси от огледалото за обратно виждане, докато чувала гласа на жената, Мама си спомнила края на любимия си филм, където Вики, балерината, скача от балкона, след това лежи изпотрошена на носилката и моли съпруга си да свали червените й обувки.

Там, на задната седалка на таксито, каза Мама, осъзнала, че може би ще се наложи да избира.

Толкова много години след това не говореше за Старата родина, за онази, която беше изгубила. Сега мястото е различно, казваше. Мястото, откъдето съм аз, вече не съществува.

Затова отказваше да ме научи да говоря фарси. Защото смяташе, че хората на Запад го свързват с невежество, липса на образование, с млади жени, увити в черно от глава до пети, и с жени, пребивани до смърт с камъни на собствените им улици. Мислят, че всички сме терористи, твърдеше тя.

Но ми разказваше приказките на прабаба ми, приказките от изгубената страна — онази, която е била преди това.

Да, за да разберете жената, която се научих да наричам не Мадаар на собствения й език, а Мама на езика на съпруга й, а после и „мамо“, трябва да разберете колко много искаше да загърби миналото.

Накрая важното не беше, че иска нещо друго, нещо повече. Важното беше това, което не иска; това, от което се бои; това, което я изяждаше отвътре. Ето защо не можеше да застане на едно място. Ето защо й беше толкова трудно да спре вечното движение.

Отне ми известно време да разбера всичко това. Тя се преструваше много добре. Обличаше рокля, очертаваше клепачите си с молив, очертаваше усмивката си с червено червило и никой никога не разбираше.

Но въпреки това и красивите обувки в куфара й — с леопардова кожа и златно, както и разбира се, лачено червено, тя не танцуваше. Тя бягаше.

— И къде ще отидем, мамо? Какъв е планът? Ами училището, изпитите ми, тези неща?

Мама отбягваше погледа й.

— Не съм съвсем сигурна. Още не съм измислила всичко. Но ще го направя. Познаваш ме, до края на седмицата ще знам какво става.

Ела взе списание, оставено на кухненската маса. Беше прегънато на страницата с обявите:

Търси се: домашна помощница, която да живее в частен дом в красива местност в шотландските планини. Собствено жилище с много висок стандарт в отделна къща плюс кола. Да готви за четиричленно италианско семейство, да надзирава почистването и общата поддръжка. Говорим италиански е предимство.

Ела не довърши.

— Това ли си намислила? ТОВА? — дори не се опита да скрие гнева в гласа си. — В проклетата провинциална Шотландия?

— Не ругай — отвърна Мама по инерция.

— Ами магазинът, бизнесът ти, всичко, за което си работила? Ами аз? Не искам да живея в голяма стара къща насред нищото! За бога, мамо! Ще свърша като Катрина!

— Не говори глупости — отвърна тихо тя.

Но Ела виждаше, че още не е решила окончателно. Че има лека сянка на съмнение, малка пролука в обичайно желязната решителност на Мама.

— Ами Дейвид? — попита момичето.

Мама махна раздразнено с ръка, сякаш прогонва муха.

— Тц , Ела. Остави ме да работя.

Ела беше ходила в дома на Дейвид само два пъти. Къщите на неговата улица бяха еднакви. Големи каменни сгради на три етажа, малки предни дворове зад желязна ограда, входна врата, боядисана в елегантен оттенък на зелено или сиво, обрамчена от внимателно поддържани дафинови храсти.

Но в къщата на Дейвид, сега си спомни Ела, на вратата растяха рози. Мама беше отбелязала колко са красиви, с едри, розови, брулени от вятъра цветове. Ела вдъхна аромата им и хвана чукалото в ръка. Звукът прозвуча твърде силно на тихата улица. Зачака.

Никой не отговори. Може би го бяха извикали за операция.

От съседната къща се подаде жена и заслиза с бебешка количка по стълбите. Усмихна се на Ела.