Софи Никълъс - Роклята

Фабия прекоси магазина. Постави длани на раменете на момичето. За втори път този ден падна на колене.

— Недей — каза. — Моля те. Без повече сълзи, карина.

И приглади кичур коса от мокрото чело на Катрина.

— Но все така не разбирам — казваше Дейвид. — Момичето ни разказа всичко. Защо продължаваш да искаш да си тръгнеш? Не схващам.

Ела тресна филтъра за кафе в мивката.

— Ставаме двама.

Фабия въздъхна. Ръката й се спря над кашона до мивката, готов да побере кухненската посуда.

— Много е просто. Има някои неща, които вие двамата не разбирате и аз няма да започна да ги обяснявам. Но сега ми става още по-ясно, че не сме желани тук и никога няма да бъдем. Джийн Къшуърт, Пайк, те се погрижиха, не ни искат тук. А ще имат и стотици последователи. Затова трябва да се махнем, преди нещата да станат още по-сложни.

— Не, не трябва — заяви Дейвид. — Фабия, моля те. Не е нужно да си тръгваш. Не е нужно да ходиш никъде. Спри за малко. Фабия. По-бавно. Изслушай ме.

Хвана внимателно китката й. Измъкна чашка за кафе, увита във вестник, от ръката й и грижливо я остави на масата.

— Моля те, Фабия. Казах ти. Искам с Ела да дойдете да живеете при мен. Моля те, нека се погрижа за вас.

Ела гледаше как Мама измъква ръката си. Видя как очите й проблясват по онзи опасен начин. Видя как изопва рамене и стиска устни в тънка, непоколебима черта. Думите й бяха прецизно и внимателно произнесени.

— Дейвид, мисля, че бях ясна. Не искам това. Сега, ако обичаш, ще те помоля да си вървиш, остави ме да си свърша работата.

Тялото на Дейвид се отпусна. Сякаш го беше ударила в този момент с чутовен удар право в гърдите, помисли си Ела.

Последва го по стълбите.

— Дейвид — прошепна, когато той се обърна, — моля те, не се отказвай. Моля те. И аз не искам да заминаваме.

Той сви рамене и вдигна ръце в малък жест на безпомощност.

— Не знам какво още да направя, Ела. Просто не знам.

Като го гледаше как прекосява дворчето, тя се почувства куха, по-празна от когато и да било.

Усещаше как въздухът край нея се сгъстява, Сигналите се събираха във водовъртежи от жълто статично електричество около врата и тила й. Едва успяваше да диша.

За да разберете майка ми, Фабия Морено, трябва да ви разкажа още две истории. Втората е историята на червените обувки. Сигурна съм, че я знаете.

Като момиче в Техеран една събота след училище Мама била заведена да гледа „Червените обувки“. Първият филм, който някога била гледала. Помнеше как седи в тъмното кино с Мадаар-Бозорг, вдига поглед към прашинките, които се носят в лъча от прожектора, вижда как жената до нея замръзва с ръка, поднесла шамфъстък към устата си, когато завесите се разделят със съскаш звук и филмът започва на екрана.

Там, в тъмното. Мама се влюбила в Мойра Шийрър, балерината с дълга рижа коса. Вече ходела на уроци по балет в колежа.

Каза ми, че заставала пред огледалото в стаята си, упражнявала плие, пор де бра и шепнела на висок глас реплики от филма:

Защо искаш да танцуваш?

Защо искаш да живееш?

Била твърде млада, за да разбере иронията. Искала само червени обувки с червени панделки.

През онова горещо лято се молела на баба си. В квартала им имало работилничка на ъгъла до кафенето, където боядисваш обувки във всякакви цветове.

Мадаар-Бозорг не склонявала.

— Дете, не помниш ли как свърши филмът? Не знаеш ли какво става, когато искаш прекалено много нещо? Изяжда те отвътре. Никога няма да си свободна, никога няма да намериш покой.

Когато Мама навършила осемнайсет, нямала търпение да замине. Събрала в малкия син куфар най-основните неща, които си представяла, че ще й трябват за новия й живот в Париж. Целунала баба си и взела такси за летището.

— Върви. Да, трябва да заминеш — съгласила се Мадаар-Бозорг. Градът около тях вече започнал да се променя и скоро момиченцата нямало да могат повече да ходят на уроци по балет, скоро жените дори нямало да могат да излизат на улицата, без да покриват косите си с шал.

На път към летището минали по улички, които тя никога не била виждала, край запуснати витрини на магазини, покрай прашни площади, където витрините на кафенетата били наполовина заковани с дъски.

Таксиметровият шофьор натиснал рязко спирачките.

Насред улицата изтичала жена. Мама видяла, че по лицето й тече кръв. Дълбоки червени бразди прорязвали лицето й, дрехата й била разкъсана, жената била босонога.