Софи Никълъс - Роклята

Не ме интересува баща ти. Може би ме смяташ за коравосърдечен, но не ме интересува и какво мисли Мици. Тя не ме обича. Никога не ме е обичала. Честно казано, смятам, че би била по-щастлива, ако ме нямаше в живота й.

Ти и аз ще можем да започнем отначало. Не ме е грижа дори да се наложи да избягаме някъде, да живеем като изгнаници в забравено от бога място — а и на теб би ти харесало, нали, скъпа? Приключение, възможност да разгледаме света, както винаги си казвала.

Прости ми, моля те, прости ми този изблик. Мислих дълго и усилено, преди да ти пиша. Но не мога да намеря покой, докато не се уверя, че не изпитваш същото. А ти го изпитваш, нали, Ю? Сърцето ми знае, че е така.

Моля те, скъпа. Само кажи и аз ще…

— Бонджорно, синьоринас!

Фабия вдигна поглед от страницата и видя Дейвид, крачещ през двора с взетия под наем смокинг и идеално лъснати обувки, размахал чукче на аукционер, което беше взел назаем специално за случая. В златистата светлина приличаше на картина от каталог.

Тя му махна и очите й се стрелнаха към края на писмото, подписано с последен смел размах: Твой Робърт.

Отново се усмихна на Манди.

— Благодаря ти. И моля те, не се тревожи. Но трябва да върна писмата на племенниците на Юстейша. Сигурна съм, че ще искат да ги запазят.

Постави ги в кутия от обувки под тезгяха, където държеше стари квитанции и парчета панделки.

— Да започваме купона! — обяви Дейвид и я целуна по бузата, избра диск, пусна го на стереоуредбата в магазина и я завъртя из стаята като в бална зала.

Спря за миг насред валса, за да напъха кексче в устата си с намигване.

— Вкусотия. Къде е Ела?

— Не знам — отвърна Фабия. — Мисля, че горе. Бави се.

После Фабия забрави да мисли за Ела, за Юстейша и за Робърт, и за тайнственото любовно писмо, защото гостите започнаха да пристигат и Дейвид опитно отвори тапата на първата бутилка розово шампанско.

Когато се връщаше към този момент, Ела си даде сметка, че винаги е очаквала да се случи нещо ужасно.

От седмици не беше спала добре, Мама гледаше изпитателно тъмните кръгове под очите й, Били я дразнеше, като непрекъснато я питаше дали е добре, наистина ли си добре, Ел? защото тя винаги сякаш бе някъде другаде.

Двамата с Били кръжаха един около друг бавно или поне на нея така й изглеждаше. Сякаш всеки се боеше твърде много да направи първия ход или да заговори за случилото се между тях.

А тя наистина не можеше да се отпусне да мисли за онази нощ. В съзнанието си виждаше висок зид, обрасъл с бръшлян. Отвъд него част от нея, тайната скрита част, спеше на копринено легло, спеше омагьосания сън от приказките, докато около нея растяха първо бръшлянът, после преплетените клони на дърветата и накрай цяла гора.

Понякога се усещаше, че копнее Били да изкачи стената, да намери първите места, където може да стъпи, да изсече тръните и клоните, да се изтегли нагоре, да напредва, местейки ръце по зида. Да я събуди от самата нея. Но как би могъл да го направи?

Не и с целувка. Тази възможност я беше провалила напълно. Той нямаше да рискува да се пробва отново.

Но тя искаше ли? Този въпрос се въртеше безспир в главата й. Всеки път тъмната дупка в нея ставаше все по-голяма. Понякога, докато слизаше по стълбите към магазина, дочуваше веселия смях на Били, когато разказваше смешка, Мама отвръщаше, а после той млъкваше, поглеждаше я предпазливо и по лицето му преминаваше сянка. Нещо се беше променило между тях, нещо, което дори не можеше да назове. Сигналите му, когато тя беше с него, бяха потрепващи линии в сиво и бледожълто като паяжини, които трябваше да изчисти от очите си. Сякаш и двамата се стараеха усърдно да се представят за приятели. Били беше съвестно грижлив, внимателно деликатен. Не можеше да го понася.

Нощ след нощ от нейната страна на бродираната завеса скритата Ела, тайната й част, продължаваше да спи, горските птички изтъкаха покривало от листа за бялото й тяло и тя сънуваше сънищата на мъртвите.

Междувременно останалата й част си беше съвсем будна, не можеше да намери покой от своите собствени Сигнали. Сега бяха по-силни от всякога. Възглавницата й пукаше от статично електричество. Червени и оранжеви линии я ближеха като пламъци.

Жената над входната врата с косите като водорасли отдавна вече не й се усмихваше. Вместо това протягаше тънките си бледи ръце. Устните й се движеха и оформяха изтърканите думи — потъвай или плувай, потъвай или плувай — а наоколо се надигаше речната мъгла. Вонящ плавей се въртеше около босите й крака — парчета стар плат, счупени бутилки, бирени кутийки, кости от животни, парцалива бяла кърпичка с монограм в ъгълчето.