Софи Никълъс - Роклята

Ако трябваше да е откровена, истински откровена пред себе си, с удоволствие би се върнала към предишното положение на нещата между нея и Били. Към времето, когато бяха приятели. Просто приятели. Неусложнено и лесно. Но истината беше, че не знаеше откъде да започне.

Сега се отпусна на стола си и го погледна — леко прегърбените му рамене, рошавата коса, тези честни синьо-зелено-сиви очи, и просто вече не намираше сили да му се ядосва.

— Искаш ли кафе?

— Давай. После ще ми покажеш какво да правя. — Вдигна една покана и прочете с гласа си на актьор, дублиращ филмови реклами:

Фабия Морено

ви кани

на специален благотворителен търг

на най-хубавите дизайнерски рокли.

21 юни 2011 година.

В подкрепа на „Лекари без граници“.

Шампанско и кексчета.

RSVP

— Мм, много хубаво.

Хвана ролка черна лента и я прокара между палеца и показалеца си, после колебливо побутна купчина сребърни пайети.

— Не знам защо майка ти просто не си направи списък с имейл адреси и не започне да праща имейли до клиентките си. Ще си спести много усилия. И пари.

Ела изтръска старото мляно кафе в мивката и пусна вода през филтъра.

— Знаеш я каква е мама. Истинска технофобка. Освен това обича да върши всичко по своя си начин. Казва, че от технологиите й се завива свят. Опитах се да й покажа, но… какъв е смисълът?

— Да — усмихна се Били. — Майка ти е странна птица. Вече не се раждат такива. Толкова е…

— Дразнеща? Поставяща в неудобно положение?

— Не. Различна. Това ми харесва в нея. Не се бои да върши нещата по различен начин.

— Нямаше да говориш така, ако беше на мое място. Омръзна ми да съм различна. Защо просто не е нормална като твоята майка, като другите хора?

Задържа за няколко секунди мелачката за кафе, наслаждаваше се на гневното й бучене под дланта си.

— Все ми повтаря да се снишавам, да се трудя усилено, да не привличам твърде много внимание към себе си, да не си навлека — опазил ме бог! — репутация, а сега пръска реклами и листовки навсякъде и кани всички до един на този глупав търг. Ще е толкова конфузно.

Видя как по устните на Били заигра усмивка и потисна порива си да го замери с мерителната лъжичка за кафе. Вместо това се протегна да вземе две бели чашки, тресна ги силно на дървената маса и навсякъде се пръснаха пайети.

— Кротко — каза Били и тя побесня, като разбра, че той се опитва да не се засмее. Защо не разбираше колко важно е това? Не можеше просто да му каже как се чувства, че просто има това усещане, нещо, което знае, но не може да обясни как; нещо, което имаше свой цвят, тъмночервено с раздърпани краища. Че всяка нощ, когато затвори очи, чувството се засилва, придвижва се като вълна от корема към гърдите й, разпростира се из цялото й тяло на гневни вълнички.

Щеше просто да се засмее. Да й каже да не говори глупости. Да й каже, че е мръднала.

Сега пусна кафето в машината, гледаше как църцори в чашките, после ги постави — този път внимателно — в линийките им. Седна, отпи и усети как топлината се разлива в нея.

— Но тази идея за търга всъщност не е толкова лоша, нали? — Били изглеждаше нелепо, хванал чашчицата с големите си ръце. Гледаше я внимателно изпод миглите си.

— И не е толкова зле да си различна, нали? — продължи, когато не получи отговор от нея. — Например аз точно това харесвам в теб.

Ела усети познатата топлина да се прокрадва по врата й.

— Добре — каза и прободе една пайета с коктейлна бъркалка. — Взимаш една ето така… Гледаш ли?

Фабия обичаше магазина по това време на деня. Дворът се изпълваше с вечерна светлина и всеки орнамент от витрината рисуваше по дървения под продълговати слънчеви фигури. Всичко светеше и искреше и в такива моменти Фабия беше на косъм да повярва, че наистина е извършила някакво вълшебство.

Дъските на пода бяха прясно измити със специален разтвор от канела и кафява захар, разтворени в бял винен оцет. Сега подът сякаш светеше не само с отразената слънчева светлина.

Ефектът се усилваше от масичката, покрита с бяла покривка, върху която беше подредена пирамида от чаши за шампанско. Дейвид я беше уверил, че знае как да налива шампанско в първата чаша и то да се лее надолу нито твърде бавно, нито твърде бързо — като водопад от мехурчета, докато не се напълни всяка една чаша.

Къде беше научил този трик? Тя си спомни собствения си коронен номер, който най-често беше пожелаван на празненствата на богатите бизнесмени — как изскача от огромна плексигласова коктейлна чаша само по изумруденозелени пера и усмихната запява: Честит рожден ден, честит рожден ден…