Софи Никълъс - Роклята

Но Фабия не искаше да бъде цинична към хората. Сега виждаше пред себе си Джийн Къшуърт: силуета й, очертан на фона на огромните й френски прозорци, косата й — идеално боядисана и с идеална прическа, идеалния й маникюр, идеалния й грим. Всичко беше толкова идеално на външен вид. Кой знае как се чувства отвътре?

Може би самотна? Може би иска да я харесват още? Иска да бъде обичана? Фабия знаеше, че тези неща могат да променят човек.

Но сега пред нея стоеше проблемът с тази рокля.

Вчера вечерта след училище Катрина, онова толкова странно момиче, което винаги изглеждаше така нещастно, се появи на прага на магазина с един пакет.

— Мама преглеждаше старите си неща и реши, че тези може да са ви от полза — каза.

После се обърна и се измъкна от магазина толкова бързо, колкото бе влязла. Едва успя да й благодари.

— Предай поздрави на майка си! — извика, но момичето вече беше прекосило двора и завиваше зад ъгъла, а на лицето му играеше онази странна полуусмивка. Толкова невъзпитано, помисли си Фабия, но пък очите й сякаш никога не се усмихваха. Мъчно ми е за нея.

Когато грижливо разряза кафявата хартия и раздели слоевете плат, не можа да се сдържи да не възкликне.

Дио мио . Украшение за глава, прекрасно нещо, изработено от бели пера, блестящи орнаменти и воалетка, обсипана с кристали. Толкова театрално, толкова драматично. Типично за Джийн Къшуърт.

Копринена дамска чантичка плик, обшита с хиляди кристали. Сваровски, помисли си Фабия и кимна одобрително.

Копринена плажна рокля в стил кафтан от съвсем бледо карамелена коприна. Дори нямаше нужда да поглежда етикета, знаеше, че е „Дона Каран“, около 1995 г.

И накрая роклята.

Когато повдигна слоевете плат, тя се плъзна в ръката й и се разпростря по плота.

Фабия не можеше да откъсне поглед. Както при всяка нова дреха, която попаднеше в ръцете й, започна да я проучва с върха на пръстите си, оглеждаше водопада от коприна с цвят стрида — бледобежово с лек розов оттенък. Всеки шев беше фин, мек, създаваше толкова плавни линии, подгъвът беше съвършено прегънат на ръка, бюстието — изрязано странично така, че да се спуска дълбоко между гърдите и да пада по най-подходящия начин.

„Ферети“? „Балмен“? Не, имаше етикет. „Шанел“. Прокара пръсти по дребните избродирани букви.

Трябваше да я пробва.

Разбира се, помисли си в уединението на пробната, беше й съвсем малко по-тясна и малко по-дълга. Беше го очаквала. Джийн Къшуърт беше по-висока, по-слаба, с ръбато тяло, тренирано, поддържано в перфектна форма от личен треньор и частни уроци по йога. Коприната се надипляше малко на по-меко закръгления корем на Фабия, опъваше се съвсем лекичко на ханша й. Гърдите й я изопваха и й придаваха съвсем неподходящ силует. Трябваше да се надига на пръсти, за да не замете пода с роклята. Но да, на подходящия човек… тази рокля щеше да стои просто вълшебно.

Фабия се зачуди кога ли е била обличана за последно и как ли Джийн е могла да се раздели с нея.

Освен ако и на нея вече не й ставаше, помисли си с капчица злъч, за която бързо се смъмри.

Много мило от страна на Джийн. Наистина много мило. Нали така?

Защото, когато свали ципа на роклята, измъкна се внимателно от нея и затърси подходяща подплатена закачалка, не беше съвсем сигурна.

— Мама преглеждаше разни стари неща — беше казала Катрина.

Дали Джийн не се опитваше да докаже нещо? Нима това беше нейният начин да покаже, че тя, Джийн Къшуърт, може да си позволи да праща ненужните си дрехи на жена като Фабия, която си изкарваше хляба, като продава онова, което другите изхвърляха?

Сега направо чуваше гласа й и силния й смях.

— Тази вехтория? О, разбира се, че можеш да я вземеш, скъпа. Вкъщи е пълно е такива като нея.

Чуваше шепота зад дланите с добре поддържан маникюр.

— О, да, пратих й старите си „Ферети“, „Мисони“. Вече не ми трябват. Може да направи нещо с тях.

Тази възможност изобщо не й харесваше.

Но пък, помисли си, ако това наистина беше… как го беше казал Дейвид? Да, точно така. Подигравка. Ако Джийн Къшуърт наистина искаше да я унижи, щеше ли да си поръча рокля при Фабия? Щеше ли да я препоръча на всичките си приятелки?

Фабия не харесваше, че е станала толкова подозрителна. Просто не беше на себе си след… е, след всичко случило се, онази огромна дупка в тъканта на живота й, онази част от нея, за която все още не можеше истински да се отпусне и да мисли. Беше минало толкова време. Тринайсет години бяха изтекли от Ийстбърн и смъртта на Енцо, и всичко, случило се след това. Беше време да продължи напред, не спираше да си повтаря.