Софи Никълъс - Роклята

В пълна тъмнина, помисли си Ела и се сети за процепа под дъските на пода. Бръкна в кутията. Да, вътре имаше сноп червени свещи, завързани с бяла панделка, имаше и бурканче с капачка на винт. Съдържанието му изтрака, когато го вдигна — талисмани, малките месингови и сребърни тежести, които Мама зашиваше в подгъвите на по-леките тъкани, за да падат по най-подходящия начин. Ела изсипа няколко в дланта си — сова, не по-голяма от нокътя на малкото й пръстче, но все пак със съвършени детайли — очи, човка и пернати уши; конска подкова; две ангелски криле.

Това беше по-интересно. И наистина беше права. Това беше магия. Може би обикновено ежедневно вълшебство, но все пак магия. Талисманите и думите на Мама. Не бяха просто игра. Поне Мадаар-Бозорг, изглежда, ги е смятала за заклинания.

Ела никога не беше виждала нищо на прозореца — въпреки че сега, като се замисли, Мама определено обичаше да сяда на слънце, за да върши най-деликатната работа, която наричаше „завършване", последния етап от ушиването или корекцията на дреха. Поставяше стола си така, че слънцето да го огрява, а когато беше достатъчно топло, сядаше отвън.

Сърцето й изпърха в гърдите, когато обърна следващата страница.

Думите — беше написала Мадаар-Бозорг и беше подчертала дебело буквите. — Най-хубавите думи не се избират. Те се избират сами. Докато работиш над дрехата, опитай да отпуснеш ума си и се съсредоточи единствено над докосването на плата, над движението на пръстите си. Позволи на думите да те открият.

Отдолу с дребни ситни букви беше изписала дати и подробност:

19 юни 1953 г. — син шал, двата подгъва — отвори сърцето си.

6 юли 1953 г. — жълта копринена рокля, подложка на деколтето — кураж, час слънчева светлина.

18 септември 1953 г. — бродирана домашна роба, подгъв — търпение.

29 февруари 1954 г. — червен вълнен костюм, подплата на джоба на сакото — носи своята истина.

В края на този списък беше добавила с едри главни букви: НАКРАЯ ЗАКЛЮЧИХ, ЧЕ ДУМИТЕ НЕ БИВА ДА СЕ ЗАПИСВАТ ДРУГАДЕ, ОСВЕН В САМИТЕ ДРЕХИ.

Ела потрепери. Въобразяваше ли си, или през процепите на старата дървена рамка на прозореца внезапно повя ветрец и се завихри в стаята? Усети хладен допир до бузата си.

Ясно беше, че Мадаар-Бозорг беше вярвала в силата на тези талисмани и заклинания, които беше предала на Мама. Защо тогава Мама толкова се стараеше да ги скрие от нея? Защо настояваше, че това не е магия? Отново почувства бълбукането на горещата топка гняв. Не беше честно. Нима Мама не й вярваше? Ела вече не беше дете. Защо Мама просто не й обяснеше тези неща, вместо да се държи така потайно?

Затвори книгата, завърза черната панделка внимателно на възел, върна всичко — и бурканчето, и свещите — в кутията, постави обратно капака и внимателно изтри отпечатъците от пръстите си, останали в слоя прах.

Дълго лежа, вперила поглед в тавана, гледаше оранжевите ивици от лампата на съседното кафене да трепкат по бледата мазилка. Преброи ударите на камбаната на катедралата — десет, после единайсет…

Тъкмо когато се понасяше по познатата широка черна река и звездите се пуснаха да докоснат лицето й, чу някъде далеч под себе си звънчето на вратата и приглушения смях на Мама. Впи нокти в дланите си, притисна колене до гърдите си и потъна още по-надълбоко в замъгления мрак.

Мама се върна от Лондон без повечето си коса. Когато Ела се събуди на сутринта и влезе в кухнята, тя беше вече там, гледаше отражението си в каната за кафе, потупваше и подреждаше орязаните къдрици.

— Леле! — възкликна Ела, все още сърдита. — Много драстично.

Мама се извъртя и тръгна към нея, широко разперила ръце.

— Тезора ! Ето те и теб. Всичко наред ли беше? Много ли ти беше самотно? Аз си прекарах толкова прекрасно! Следващия път трябва да дойдеш с нас.

Очите й грееха по-силно от всякога на малкото й сърцевидно лице, обрамчено от новата къса тъмна коса.

Ела я остави да я прегърне.

— Добре ли си, Ела? Случило ли се е нещо?

Момичето поклати глава, взе си препечена филийка и яростно започна да я маже с масло.

Мама се наведе над хромирания тостер да огледа отражението си. Хвана един кичур коса.

— Просто… как се казва… импулс? Минахме покрай един фризьорски салон и си помислих, че отдавна не съм правила нищо е косата си… После си казах — защо да не я отрежа! Бъди съвременна! Бъди смела!

Гласът й беше по-висок, излиташе от устата й на къси, задъхани тласъци.