Софи Никълъс - Роклята

— Стаята на Юстейша — каза Силвия. — Сама изрисува стената. Ще ми се да можех някак да я запазя. Сърцето ми се къса, като си представя как рисунката избледнява или някой я покрива с тапети, когато къщата се продаде.

— Прекрасно е — въздъхна Фабия и приближи, забеляза оранжевите човки на колибритата и старанието, с което крайчеца на всяко крило беше докоснат със златно. Сети се за миг за Мадаар-Бозорг, застанала в кухнята с домашния си халат, избродиран с червени и зелени криле.

Силвия вече беше прекосила стаята и се бореше с ключалката на друга врата.

— Това е гардеробната й. Мисля, че ще ви хареса.

Фабия прекрачи прага и се озова сред внезапно изобилие от цветове. От пода до тавана цялата стая беше опасана от гардероби, които Силвия отваряше с театрален размах и разкриваше закачалки с тоалети и рафтове с колани, шалове и обувки.

— Мили боже — ахна Фабия. Инстинктивно приближи, прокара ръце по една релса със закачалки и отдели рокля от кремава дантела.

— Една от любимите й — отбеляза одобрително Силвия.

Фабия се спря и върна роклята на мястото й.

— Извинете. Много грубо от моя страна.

— О, тя щеше да се радва, че разглеждате — успокои я Силвия. — Моля ви. Продължавайте. Всичко е тук. От 30-те години досега. Тя пазеше всичко.

Отвори чекмедже в малък шкаф от палисандрово дърво в средата на стаята и извади голяма тетрадка с кожена подвързия.

— Виждате ли — прелисти страниците младата жена. — Тя каталогизираше всичко. Всяка подробност. Какво е купила, къде е произведено и всеки път, когато го е носела. Беше си такава. Запалена колекционерка. На растения, картини и дрехи.

— Това тя ли е? — Фабия се загледа в черно-бялата снимка в сребърна рамка — млада жена с лице и поза, които не бяха много различни от онова, което си беше представяла, позираше в оранжерия до голяма палма в саксия. Беше дребна и слаба, тъмната й коса беше подстригана по модата на епохата, с дължина до линията на челюстта й и внимателно накъдрена на вълни. Гледаше право в обектива със спокоен, открит поглед, а брадичката й беше лекичко повдигната и Фабия си представи, че това е внимателно контролирано неподчинение. Беше с панталони с красива кройка и семпла бяла риза, вратовръзка със сребърна игла. Подпираше се на бастун със сребърна дръжка.

— Да — потвърди Силвия. — Юстейша на двадесетия й рожден ден. Не е ли страхотна?

— Определено — прошепна Фабия. — Мисля, че много щяха да си допаднат с баба ми.

Силвия отвори тетрадката на последната изписана страница.

— Последният й запис беше отпреди няколко седмици. Вижте.

Фабия се наведе да разчете дребния, прецизен почерк.

— Сребърен шал. Винтидж „Шанел“. Кремав с черен мотив.

Дъхът й секна. Проследи с пръст по-внимателно изписаните колонки и прочете: „От Фабия Морено, Йорк. 14.3.2011. Точно като онзи, който изгубих в Делхи“.

Фабия вдигна объркано поглед към Силвия.

— Тоест Юстейша е била в магазина ми? — попита, докато в ума си преглеждаше всеки от последните си клиенти на възраст над шейсетте. — Не си спомням…

— Не — каза Силвия. — Дойде сестра ми, Ками. Извинете, Камила… Просто така я наричаме в семейството. А всъщност погребахме Юстейша с шала. Много го харесваше. Напомняше й за времето, когато е била много щастлива.

Някъде в спомените на Фабия нещо се размърда. Разбира се. Сега се сети. Шалът с уголемен мотив на „Шанел“, дръзките преплетени „С“. Спомни си как внимателно го уви в розова мека хартия за онази прекрасна млада жена с бебето в количка. Възхити се на плетеното й двуредно сако — небесносиньо с позлатени копчета — и на дебелото, доволно бебе с раирана плетена шапчица, което гукаше и дърдореше.

— Подарък за рожден ден — беше казала жената. — За възрастната ми братовчедка. Ще ми се да можех да я доведа тук. Магазинът много щеше да й хареса. Но напоследък не е добре със здравето…

— Разбира се — възкликна Фабия. — Спомням си Камила. Наистина… Виж ти!

Силвия я наблюдаваше с грейнали очи, леко наклонила глава на една страна.

— Взех решение — каза. — Искам да разгледате и да си изберете.

Показа с широк жест към стените с дрехи.

— Юстейша би искала точно това. Някой, който наистина да ги цени. Много щеше да й хареса да влезе в магазина ви. Когато й подарихме шала и й разказахме за вас, накара Ками да опише помещението и всичко вътре с най-малки подробности. И когато се чудехме какво да правим с всички тези неща, Ками всъщност ви предложи като възможно решение, но не бях сигурна какво мисля по въпроса. Все пак не ви познавах. Ала сега, след като се видяхме…