Софи Никълъс - Роклята

Кос изчурулика някъде над главата й, все едно й се подиграва, но тя продължи:

— Всички смятат, че съм надута. Смятат, че се мисля за по-добра от тях. С изключение на Катрина. А тя не се брои. Но съм права, нали?

Били сведе поглед и изрита туфа трева.

— Не знам — каза. На Ела й се стори, че звучи раздразнено. — Нямам представа какво мислят. Защо тревата е зелена? Защо небето е синьо? Защо непрекъснато питаш защо?

Но у Ела изведнъж се надигна някаква дързост, сякаш буташе невидима стена, която най-сетне започваше да поддава под пръстите й. Трябваше да знае. А Били беше единственият, който можеше да й каже.

— Ами например защо никога не ходим в твоята къща? Питам се срамуваш ли се от мен? Неудобно ли ти е, да кажем, че си приятел с дъщерята на жабар и терористка от Близкия изток, потенциална членка на „Ал Кайда“?

Били беше ужасен. Метна пръчката си и обърна гръб на Ела. Прокара пръст под яката на тениската си и пристъпи от крак на крак, преди отново да се обърне с лице към нея.

— Наистина ли това мислиш? — попита тихичко. — Защото в такъв случай просто изобщо не ме познаваш…

Но Ела не го остави:

— Ами тогава какво има? Каква е голямата тайна?

Били се обърна и тръгна напред. Тя се затича, за да не изостава.

— Много е просто, Ел — каза момчето. — Моят дом не е място, което особено ще ти хареса…

— Откъде знаеш? — възрази тя. — Защо всички смятат, че знаят какво си мисля аз?

— Не знам как да ти го обясня. Но не се срамувам от теб, ясно? — Били се заизкачва бързо по речния бряг, отдалечавайки се от нея. — Ако изобщо има нещо подобно, Ел, то е, че аз се срамувам мъничко от тях. Което не ми е особено приятно. Мама е зарязала училището на четиринайсет години. Татко цял живот е работил във фабрика. Братята ми са големи, необразовани биячи всичките. Не си свикнала с такива неща. Няма да има за какво да си говорите…

Ела се стараеше да се катери след него. Не знаеше дали да изпитва гняв — че той допускаше, че знае за какво може и не може да приказва тя — или неудобство, че е престъпила границата. Защо все разваляше нещата?

— Съжалявам, Били, не исках… просто се замислих…

— Ами недей — сряза я той. — Защо не опиташ да не мислиш, а? Как ти се струва тази идея? Мен ако питаш, може би мислиш твърде много… Все си измисляш някакви истории, където всъщност няма нищо. Все драскаш някакви неща в бележничето си.

Момчето спря в горната част на стръмния бряг и й подаде ръка, а когато тя я пое, я дръпна силно нагоре — стори й се, че рамото й ще изскочи.

— Извинявай — каза тя, ръката й още лежеше в неговата.

Той я стискаше и отпускаше лекичко с пръсти. Видя, че целият трепери.

Автобусът спря край чакълеста алея и Фабия видя голямата бяла табела, подпряна на един дъб: „Частен търг — насам“.

Усети старата тръпка вълнение. Разпродажба. Това значеше, че има вероятност за сделка, а може би дори за истинска находка. От всичко най-много обичаше възможността да си порови до насита в нечий гардероб.

Често имаше само евтини неща. Юргани от изкуствени материи и избелели завеси, платнени салфетки и плетени на една кука покривчици за маса, очукани сандъци, пълни с пожълтели ленени чаршафи, може би някоя коктейлна рокля от 60-те от изкуствена коприна или шифон. Но от време на време се намираше нещо наистина ценно.

А днес можеше да е такъв ден. Фабия беше прелистила с интерес каталога на търга — списък с личните вещи на лейди Юстейша Бедоус, последна издънка на рода Бедоус, собственичка на Додингтън Хол, голяма къща в провинцията, разположена сред декари парково пространство в края на йоркширската област Дейлс.

— Красива стара къща — беше казал Дейвид. — А и Юстейша беше добра жена. Лекувах я няколко пъти, когато живеех в района. Никога не се беше женила, нямаше деца. Беше страхотно интелигентна, обожаваше добрия спор. Интересуваше се от пътувания, градинарство, правата на жените и антропология. Веднъж ми каза, че е искала да стане ботаничка, да учи в Оксфорд, но баща й не я пуснал. Затова си останала у дома, вършела много доброволческа работа в района, а след като родителите й починали, обиколила целия свят — Африка, Индия, Виетнам — снимала, събирала редки растения, била доброволка в сиропиталища, такива неща. Преди няколко години отвори градините си за обществен достъп. Има място за пикник и концерти на открито с фойерверки през лятото. Дори има редовна автобусна линия. Сега предполагам, че ще продадат всичко на някой тлъст строителен предприемач, за да го превърне в луксозни апартаменти.