Софи Никълъс - Роклята

До края на деня Ела също беше харесвала косата си. Но чувството бързо избледня като цвете, пораснало в неподходяща саксия. Твърде много други чувства се блъскаха и бутаха в него.

„Имало едно време — записа Ела в бележника си — една млада вещица, много могъща магьосница, която живеела сама с майка си в апартамент над магазинче в полускрито дворче.

През деня вещицата била като другите момичета — само че не общувала с никого и хората я смятали за странна, прекалено мълчалива, дори надута. Не знаели как се чувства всъщност.

Винаги се обличала в черно, но го правела, защото това й помагало да се крие.

Понякога момичето всъщност копнеело за цветове — слънчогледово жълто, огнено оранжево или синьо като метличина. Но черното я сгрявало. Било непроницаемо. Обгръщала се с него като с втора кожа и никой не можел да припари до нея и да разкрие тайната й.

Защото нощем, докато майка й спяла, краката и ръцете на девойката се покривали с гъста козина. Косата й, дълга, тъмна и непокорна, ставала още по-дълга, чак до пода. Момичето изскачало през прозореца на стаята си и се втурвало през града, заобикаляло каменните стени на катедралата, взимало стълбите до градските стени с един-единствен скок, придвижвало се ловко от сянка към сянка, наслаждавало се на камъните от паважа и износения калдъръм под лапите си. Така, в образа на вълк, препускало с километри извън града през поля и ниви.

Понякога тя се катерела по покриви и през градински огради, за да наднича през прозорците към хората, които спели в леглата си, хора, които познавала, като Били Викърс и Катрина Къшуърт, и продавачката от „Брайтуейтс“, и тогава… тогава…“

Ела задъвка края на химикалката си. Какво би направила? Да прокълне Катрина кожата й да я сърби, а ушите й да греят в яркочервено до края на живота й? Не, разбира се, че не би го направила, въпреки че понякога и се струваше изкусително. Може би да направи могъщо любовно заклинание за момичето от „Брайтуейтс“, така че някой бизнесмен милионер, минаващ наблизо, да я види на прозореца и да се влюби в нея, и никога повече да не й се налага да тегли ябълки и да мете пода? А Били?… Усти как се изчервява.

Зае се отново с писането.

„И шепнела могъщи заклинания в ушите им, те се размърдвали насън и усещали уханието на старите диви места в съня си.“

Така беше по-добре.

„Но Момичето вълк обичало горите, аромата на пръст и мокри листа, дълбоките езерца мрак, чакащи между дърветата, студения, ясен блясък на звездите.

Тя тичала ли, тичала отвъд пределите на града, навлизала дълбоко в гората, търсела най-тъмните места и започвала да събира клони и съчки за огън. После клякала на силните си задни крака до тях и издишвала огън към мъртвата дървесина. Щом пламъците заподскачали, горещи и високи, тя запявала.

Изпявала със силен глас силуетите от огъня и духовете от листата и клоните. Пеела силно песента на малката сова и на всички птици, които гнездели там, в най-дълбоката гора, и историята на луната, която спяла там, в прегръдките на дърветата. Накрая точно преди слънцето да изгрее, изпявала очертанията на собствената си истинска природа, онази част от себе си, която никога не можела да разкрие денем.

Така, докато пеела, малко по малко усещала как се връща към себе си.“

Ела вдигна очи от страницата. Преситен гълъб щъкаше по покрива, а долу, в дворчето, котката с цвят на конфитюр от портокали се приличаше на слънце.

„Там, в гората — написа тя, — Момичето вълк никога не се чувствало грозно, нито самотно и никога не се страхувало. Но знаело също, че трябва да се върне в апартаментчето над магазина и към другия си живот в града и отново да скрие дивото и истинската си природа.“

— Не им обръщай внимание — каза Били. — Те са просто надути идиоти и толкова. Рано или късно вече няма да им е интересно…

Вървяха покрай реката, мятаха пръчки от брега към водата, за да видят чия ще бъде понесена по-бързо от течението. Шляене, така му викаше Били. Ела безмълвно опита думата с езика си. Като да ближеш плодов сладолед.

В следващия миг думите изскочиха от устата й, преди да успее да се спре:

— Но ти защо си ми приятел, Били?

Той спря като ударен от гръм, с пръчка в ръка, и я зяпна. Попребледнял, изумен.

— Що за въпрос пък е това сега?

— Ами никой друг, изглежда, не ме харесва.

Ела мразеше как звучи гласът й в този момент. Глупаво, мрънкащо момичешко гласче.