Софи Никълъс - Роклята

— Кроасани. Истински френски и са още топли. Има ли някакъв шанс за кафе?

Тя вече беше до него, докосна лицето му с ръка, придърпа го към себе си, за да го целуне.

Той миришеше на сапун и афтършейв, както и много слабо на хирургически дезинфектант. Тя си пое дълбоко въздух.

— Какво ще кажеш да излезем на малка екскурзия в неделя? С Дейвид. Предложи да ни закара до морето…

Мама хапеше устната си. Ела знаеше, че всяка подробност от отговора й се следи напрегнато. Постара се да изглежда заинтригувана — дори ентусиазирана — но устните й не се огъваха в усмивка, сякаш бяха от гума.

През последните няколко седмици свикна звънчето над вратата да дрънчи в съня й. Нощ след нощ го дочуваше, но на сутринта никога не беше сигурна дали не й се е сторило.

Преди няколко вечери сънуваше, че се носи по гръб по реката с коса, разпусната по вълните, гледа как звездите падат от небето и пикират като сребърни птици в черната вода. Гледаше как шпилове и каменни кулички преминават отстрани, усещаше как клоните на дърветата се спускат и докосват лицето й.

Тогава от единия бряг долетя звън на камбанка и разби гладката повърхност на хиляди трепкащи фрагменти. Звънът идваше от приближаващо увеселително корабче, камбанката се люшкаше и дрънчеше в мрака, водата се движеше стремително под нея и срещу нея на шумни вълни. Тя изви ръка в туфа водорасли и опита да се задържи — при преминаването си корабчето разпращаше силни вълни, които можеше да я пометат.

— Мама — прошепна тя. — Мама…

Виждаше я на палубата, облегнала се на парапета в сребристия си тоалет в стил „Марлене Дитрих“ — рокля с гол гръб чак до ханша й. Ръката на доктор Картър почиваше на раменете й. От чашата в ръката й се отразяваха подскачащи и трепкащи светлини.

Ела извика отново, но Мама не я чуваше. Вместо това звънкият й смях се понесе над водата, доктор Картър я притисна към себе си и лицето й се обърна към неговото. Проблесна неонова светлина и угасна, обливайки за миг лицата им със синьо и златно.

Реката течеше край нея и около нея и тя усети как зъбите й затракаха.

Когато се събуди, Мама пееше в кухнята, полюшваше се и навеждаше напред-назад под звуците на песента по радиостанция „Радио Ту“. Ела я загледа от прага.

— When the moon hits your eye like a big pizza pie, that’s amore… When the world seems to shine like you ’ ve had too much wine, that’s amore… [4] That’s Amore (1953), музика Хари Уорън, текст Джак Брукс, най-големият хит на Дийн Мартин. — Б. пр.

Когато луната изплува пред погледа ти като огромна пица, това е аморе… Когато светът блести, сякаш твърде много вино си пил, това е аморе. Когато танцуваш по улицата така, сякаш по облаци стъпват твоите крака, значи си влюбен… Когато крачиш като насън, ала знаеш, че не сънуваш, синьоре… Скуза ме, но разбери, в Неапол, в стария Наполи това е АМОРЕ!

Размаха тържествено дървената лъжица и се опита да увлече Ела във веселата мелодия на припева:

— When you dance down the street with a cloud at your feet, you’re in lu-uurve… When you walk down in a dream but you know you’re not dreaming, signore…

После си затактува c лъжицата по бедрото, затанцува около кухненската маса, грабна ръката на Ела и се опита да я завърти в танц.

— Scuzza me, but you see, back in old Napoli, that’s A-MORE!

Ела пробва да се присъедини, но ръцете и краката й бяха като вдървени. Споменът за съня все още тегнеше в душата й, стръковете водорасли, студената вода.

Затова си дръпна един стол и си сипа кафе от кафеника.

— Значи, доктор Картър ти е… — думата я препъна — гаджето ти, така ли, мамо?

Думата беше като камък в устата й, но Мама само се усмихна и трапчинката на лявата й буза стана по-голяма.

— Да, тезора . Дейвид е мой приятел. Много добър приятел. Гадже, ако предпочиташ да го наричаш така… Но…

Усмивката й рязко изчезна. Ханшът й вече не се поклащаше, ръцете й се отпуснаха и тя замря насред стаята, вторачила се в Ела с големите си зелени очи, сякаш току-що я беше осенила някаква мисъл.

— Виж, Ела, трябва винаги да помниш едно нещо — каза с вече много сериозно изражение. — И то е, че аз винаги, винаги ще обичам баща ти.

Ела я гледаше как се отнася, как погледът й се понася някъде надалеч, във въздуха, някъде над главата й, където си представяше, че за миг почти усеща формата на блещукащото и трептящо минало.

После, пак така внезапно, се завърна.

— Но животът продължава, карисима . Двете с теб трябва да вървим напред… Знаеш ли, все това ми повтаряше баща ти: „Не поглеждай назад, Фабия. Никога не поглеждай назад. Не бива да трупаме стари неща. Не бива да държим на тях…“