Софи Никълъс - Роклята

— Какво има, сладкишче? И без друго няма дълго да си на диета.

— Как така?

— Прекалено дълбоко е заложено в природата ви, нали? На вас, италианците. Толкова много храна. Просто не можете да се сдържите.

Завъртя се да си върви и през рамо метна убийствената си реплика:

— А и Бил все пак винаги ще си пада по теб.

Сега Ела стоеше в тапицираната с кадифе пробна, облечена в рокля от синя коприна, с коланче с тока на кръста и бухнали поли. Фустата беше от твърд тюл и шумолеше при всяко движение.

— Синьо като метличина, тезора . Подчертава очите ти — каза Мама.

Ела сбърчи нос и заоправя деколтето на роклята.

— Просто е прекалено… Ох, прекалено нещо си. Не може ли да облека черната?

Мама въздъхна.

— Може да облечеш каквото искаш. Само реших, че ще пожелаеш нещо различно, нещо цветно…

— Мамо, на мен дори не ми се ходи на този купон… Знаеш, че мразя такива неща…

Мама се намръщи.

— Не разбирам. Мислех, че тази Катрина ти е приятелка. Но пък с Били никога не казвате нищо хубаво за нея…

— Знам — въздъхна Ела. — Били изобщо не я харесва. Но на мен май ми е малко жал за нея. Държи се много различно, когато сме сами. Говори ми за разни неща. Доверява ми се. Има нужда да говори с някого. Стои си в голямата къща съвсем сама през повечето време, само с онази стара прислужница, която си мърмори под нос. А и мисля, че дори има призрак…

Мама присви очи.

— Как така призрак?

— О, не знам. Вероятно нищо. Само когато вляза в къщата, изпитвам някакво странно чувство на притеснение.

Момичето отново задърпа деколтето и намести токата на полата, без да обръща внимание, че майка й се е намръщила.

— Тя всъщност не е толкова лоша, мамо. Никое от другите момичета дори не разговаря с мен.

— Може би защото си приятелка с Катрина?

Мама пъхна главичката на карфица между устните си и вдигна вежда към огледалото.

Истината беше, че Ела всъщност не знаеше дали е приятелка на Катрина. Тя понякога много й досаждаше.

— Като проклет обрив е — каза Били, но според нея най-точният начин да се опише вниманието на Катрина, когато хващаше Ела под ръка или я подканваше да се възхити на новата току-що купена тениска, или да чуе последните клюки, беше сравнението с екзотично увивно растение, бръшлян или лоза, което протяга силни ластари към всяка налична пукнатина. Постоянно търсеше за какво да се захване и колкото и здрав и твърд да си, тя винаги намираше цепнатина.

Заставаше в двора, на игралната площадка, сочеше и шепнеше силно, прикрила уста с ръка, за другите момичета, докато тилът и ушите на Ела не пламваха от срам.

— Онази ей там, Линди Катрайт, баща й избяга с момиче, което е само пет години по-голямо от нас. — Намигаше и смушкваше Ела в ребрата. — Явно използвачка. Поне така казват всички… Не виждам какво друго намира в стария негодник. Глупакът е той.

После сочеше друго момиче.

— Виждаш ли Дебелата Барбара ей там… Добре, добре. Недей с тази шокирана физиономия. Дори братята й й викат така… Голямата Бабс. Майка й го прави с пощальона. Представяш ли си, ама че оригиналност! С пощальона!

Силният й смях отекваше из целия двор.

Горещата вълна се надигаше по врата на Ела към косата й, а Катрина добави:

— Е, какво? Само ти не знаеш. Просто те осведомявам…

Ела впиваше нокти в изпотените си длани и си даваше сметка, че това може и да беше вярно, че приятелката й я открехваше за тайните, които никой друг не би си направил труда да й каже. Не й допадаше клюкарската натура на Катрина, но си казваше, че може би тя не мисли нищо лошо. Може би просто се опитваше да я приобщи.

Друг път Ела не я виждаше по цели дни. Винаги изпитваше облекчение, когато можеше да се измъкне през училищната порта и да се присъедини към шляещия се Били.

— Щастливият ми ден, а? — казваше единствено той.

Сега пак се навъси и момичето в огледалото й се навъси в отговор.

— Мамо, съжалявам, не мога да отида облечена така. Приличам на експлозия в тюлена фабрика. Това не е моят стил. Ще отида с черната. Харесвам я. Тя е по… — Ела затърси подходящата дума.

— Скучна? Предсказуема? — предложи Мама с дяволито пламъче в очите.

— Прилична, мамо. Това щях да кажа. Прилична. Може би аз съм скучна. Може би всъщност обичам да не ме забелязват. Не може всички да сме като теб…

— Ела, само те закачах. Нямах предвид… Аз просто… Просто този цвят ти стои толкова хубаво… — Мама замълча. Изглеждаше съкрушена.

— Виж, няма значение, мамо. Моля те. Да я оставим. Черната е идеална. Наистина. Много ми харесва така…