Софи Никълъс - Роклята

Градината й беше колкото парк. Там растяха огромни кестенови дървета, имаше люлки и катерушки. Имаше и смешна градинска къщичка — Катрина я наричаше лятната къща — където си правеха пикници със сандвичи с изрязана коричка, бисквити, кексчета и стъклени бутилки кока-кола със запотени стени, които прислужницата Леонора им приготвяше в специална кошница.

— Тя не е прислужница — каза Катрина. — Леле, от твоята уста звучи толкова средновековно! Тя си е просто Леонора, познавам я от съвсем малка, беше ми бавачка.

Но там работеше и Милтън, мъж с намръщена физиономия, който возеше Катрина и майка й в голямо сребристо беемве и живееше в апартамент над гаража. Носеше специална фуражка с герб и мъкнеше покупките на госпожа Къшуърт.

— А тя умее да пазарува, да знаеш — казваше Катрина.

— Пссссст…

Звукът беше като запалване на малък фишек.

— Хей, Ела! Освен че си тъпа, си и глуха, а? Опитвам се да говоря с теб!

Тайното съобщение се приземи на чина пред нея — листче, откъснато от тетрадка и прегънато няколко пъти до размера на ледено зърно от градушка. Ела пусна листчето в скута си, разгъна го с една ръка под чина и бързо го погледна.

Почеркът беше дребен и закръглен, буквите бяха вдълбани в хартията, сякаш пишещият ги беше редил с бавен, решителен натиск: „Днес след училище. Чакай ме пред момичешките съблекални“.

Ела усети как космите на тила й, където косата й бе хваната на стегната опашка, се наелектризират. Впи нокти в дланите си и опита да улови погледа на Били.

Усмихвай се. Гледай ги право в очите.

Но когато хвърли поглед през дясното си рамо, лицето на Катрина грееше в толкова широка усмивка, веждите й бяха повдигнати с такова очакване, че Ела не се сдържа и устните й също се извиха в усмивка. Така уговорката беше потвърдена. Освен това, помисли си Ела, можеше да се откаже от всякакви идеи да се държи настрана. За всички бе ясно, че Катрина Къшуърт не действа така.

Но беше и любопитна. Какво беше накарало Катрина — или Кат, както предпочиташе да се нарича, „Защото Катрина звучи толкова, как да кажа, сякаш си глътнал бастун, не смяташ ли?“ — какво я беше накарало да направи първата крачка? Обикаляше бавно около Ела още от пристигането й почти по котешки, като се замислиш. Като шарената котка, която Ела наблюдаваше от магазина как дебне в двора и обгражда плячката си. Катрина я душеше, наблюдаваше и чакаше да види какво ще направи.

В три и половина тя вече чакаше, отпуснала се до стената край вратата на момичешката съблекалня, с нацупени устни, левият й крак в изискана лачена обувка се мърдаше нагоре-надолу по гърба на десния.

Когато Ела се зададе по коридора, Катрина се прозя и протегна ръце и крака с театрално отегчена физиономия.

— Е, готова ли си?

Чакаше, но всъщност не чакаше.

— Днес сме без Били? — Катрина се престори, че се нацупва.

Ела поклати глава.

— Имам право на приятелки, Били — беше му казала следобеда. — Може да е приятно. Искам да върша и момичешки неща.

— Добре — съгласи се той, — но точно Катрина Къшуърт?

Направи физиономия и заситни в обратна посока, размахал ръце, със събрани колене и вирнал задник под комичен ъгъл, сякаш беше с твърде тясната и твърде къса пола на Катрина и с обувките й с не-съвсем-позволени-в-училище токчета.

Ела знаеше, че го е засегнала.

— Сещаш се къде живея, нали? — приказваше Катрина. — Ще ни отнеме десет минути повече дотам днес. Не съм с колата, защото мама излезе. Както обикновено.

— Няма проблем. Обичам да вървя.

Ела подритна камъче по паважа. Тайничко изпита облекчение. Идеята да седи на задната седалка на колата, докато странният мъж шофира, й се струваше леко зловеща. Заваля дъжд и капките оставяха петна по обувките и ръкава на палтото й.

Докато се изкачваха по хълма, хвърляше тайни погледни към пиана и кукленски къщи, изкусно рамкирани от големи елегантни прозорци. Възхищаваше се на идеално оформените живи плетове, на цинковите спираловидни тръби за увивни растения и на огромните чукала от ковано желязо по вратите.

След това завиха по чакълеста алея, от двете й страни високи дървета образуваха нещо като влажен зелен тунел. Между листата, от които се стичаха дъждовни капки, се появи къща, бяла къща, подобна на сватбена торта с редове прозорци, накацали по стените й като желирани ромбчета, и колони от фондан край предната врата.

Катрина се навъси.

— Дом, скъп дом.

Ела спря в огромното фоайе и се огледа. Беше красиво. Искаше да прокара ръка по гипсовите орнаменти, които усукваха покрай стените цветя и лози, или да пристъпи между цветните петна — рубинено, изумрудено и сапфирено — които светлината рисуваше по лъснатия под през стъклописите от площадката на стълбището по-нагоре.