Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Нека това да е налудничава мисъл, нека това да е сцена от кошмар, нека целият последен месец да бъде само кошмар, който сънувам.

„О, Господи, о, Боже, Исусе Христе, не!“ — помисли си тя.

Той беше в нейната стая. Беше се върнал! Това беше толкова ужасно, че тя не можеше да се насили да повярва в реалността.

Кейт задържа дъха си, докато изпита болки в гърдите като при белодробен спазъм. Тя никога не беше вярвала истински, че той ще се върне.

Сега осъзна, че това е било ужасна грешка. Най-страшната в живота й, но не и последната, която й бе съдено да допусне. Така поне се надяваше.

Кой беше този изключителен психопат? Толкова много ли я мразеше, че бе готов да рискува всичко? Или това откачено копеле си мислеше, че я обича?

Седна напрегнато на ръба на леглото и внимателно се заслуша в очакване на нов шум. Беше готова да скочи върху него. Ето пак… тихичко изпукване. Той се приближаваше от дясната страна на стаята.

Най-накрая тя видя целия тъмен силует на неговото тяло. Жадно пое глътка въздух и почти се задави.

Той беше, мътните да го вземат, чумата да го тръшне.

Мощна, пълна с омраза енергия потече между тях като електрически ток. Най-сетне очите им се срещнаха. Дори в тъмнината неговите сякаш я изгаряха. Толкова добре си спомняше очите му.

Кейт се опита да се изплъзне от първия му удар.

Ударът дойде светкавично и силно. Той не беше загубил бързината си. Мъчителна болка прониза през рамото цялата й лява страна. Все пак тренировките по карате я предпазиха от парализиране. Както и чистият й инат. Волята за живот беше станала нейна запазена марка. Тя се надигна от леглото. Държеше се на крака. Готова да го посрещне.

— Грешка — просъска тя. — От твоя страна този път.

Отново видя очертанията на тялото. Този път в светлината на лунните лъчи, струящи през прозореца на спалнята. Страх и отвращение обхванаха Кейт. Имаше чувството, че сърцето й може да спре, просто да прекрати дейността си, и толкова.

Изстреля един силен ритник. Удари го жестоко в лицето и чу изхрущяването на костта. Беше ужасяващо, но и прекрасно да чуе този звук.

Един висок глас изпищя от болка. Беше го наранила!

Сега го направи отново, Кейт. Тя отскочи, полетя напред, ритна с всичка сила тъмното движещо се тяло, целейки се в стомаха. Той отново изхърка от болка.

— Харесва ли ти? — изкрещя му Кейт. — Харесва ли ти?

Беше го спипала и се закле, че този път няма да го изтърве. Щеше да залови Казанова съвсем сама. Беше узрял за залавяне. Най-напред обаче щеше да го нарани.

Зашемети го отново, този път с юмрук. Кратко, концентрирано, светкавично и мощно кроше. Изпита удовлетворение, което надминаваше всичките й представи. Той се олюляваше, стенеше високо.

Главата му тежко се отметна назад. Косата му се разпиля. Тя искаше да го свали на пода. Може би в безсъзнание. След това щеше да светне лампата. А после можеше да го срита, докато лежи на пода.

— Това беше любовно шамарче — каза му тя. — Само за начало.

Гледаше го как залита пред нея. Всеки момент щеше да рухне.

Храс — нещо, някой я удари в гърба. Ударът й изкара дъха.

Тя не можеше да повярва, че е изненадана откъм незащитената си страна. Болката прониза цялото й тяло, сякаш беше простреляна.

Храс.

Повтори се същото.

В спалнята й имаше двама души.

Кейт изпадна в шок от болката, но все още се държеше на крака и най-сетне видя втория мъж. Той се засили и я удари със замах в челото. Тя чу метален звън и почувства, че пада, че се свлича на пода. Почувства, че издиша, ако трябваше да бъде съвсем точна. После тялото й се сгърчи на дървения под.

Два гласа се разнесоха над нея. Две чудовища в нейната спалня. Стереокошмар.

— Не трябваше да идваш.

Тя разпозна гласа на Казанова. Той говореше на втория нападател. Демон номер две, скрит зад вратата. Доктор Уил Рудолф.

— Напротив, аз съм човекът, който трябваше да дойде. Аз не съм влюбен в тази тъпа кучка. На този свят няма друг, на когото да му пука по-малко за нея. Помисли добре. Бъди разумен.

— Добре, Уил. Какво искаш да правиш с нея? — промълви отново Казанова. — Тя е твоя. Нали това искаш?

— Лично аз бих я изял, хапка по хапка — отговори доктор Уил Рудолф. — Или смяташ, че е прекалено?

Те продължиха да се смеят като двама приятели, които си бъбрят в гимнастическия салон. Кейт почувства, че се изпарява от сцената. Тя си отиваше. Накъде се бе запътила?

Уил Рудолф каза, че й е донесъл цветя. И двамата се заляха в смях на тази шега. Те отново ловуваха заедно. Никой не можеше да ги спре. Кейт усещаше миризмата на техните тела, силен мъжки аромат на мускус, който се съчетаваше в някакво всепоглъщащо присъствие.